— Какво прави едно място заредено със сила?
— Много неща. Понякога е свързано със самия терен; друг път — със събития, които са станали там, или с хора, които са живели там; понякога човек не знае защо е така, просто го усеща.
— Значи ще продължим да вървим, докато го усетим? — Савн реши, че никак не му харесва мисълта цяла нощ да обикаля така, докато се намери място, което ще е „подходящото“ за източняка.
— Освен ако не знаеш място, което е възможно да е заредено със сила.
— Че как да го позная?
— Знаеш ли някое място, където са принасяни в жертва хора?
Савн потръпна.
— Не, тук няма такова нещо.
— Добре. Бездруго не съм много сигурен, че държим да се озовем точно на такова. А да живее някой могъщ магьосник наблизо?
— Не. Е, ти каза, че господарят Мала чука е такъв.
— О, да. Вярно, че го казах. Но ще е трудно да стигнем до мястото, където работи. Според мен трябва да е оттатък реката, в замъка му.
— Няма ли си такова в имението?
— Сигурно не. Разбира се, това е само предположение; но все едно, едва ли можем да влезем и в имението му, нали?
— Прав си, едва ли. Но ако е работил някъде, мястото трябва да е заредено, така ли?
— Почти сигурно.
— Добре, ами водата, която е използвал?
— Водата? О, да, Тъмната вода. За нея какво ще ми кажеш?
— Ами… ако намерим вода в пещерите…
— Пещерите? Ама разбира се, че пещерите! Къде са те?
— Не са далече. На половин левга от Голям чукар, после малко надолу през сипея и по пътеката.
— На тая светлина можеш ли да ме заведеш?
— Разбира се.
— Води тогава.
Савн веднага остави пътя и зацепи право към хълмовете над Голям чукар; разчиташе на паметта и усета си в сгъстяващия се вечерен мрак.
— Тук внимавай — предупреди той спътника си, когато тръгнаха през сипея, пресичащ хълма. — Чакълът е хлъзгав и ако паднеш, може да се пребиеш.
— Добре.
Стигнаха до една тясна, но равна пътека към пещерите и вървенето стана по-леко. Савн каза:
— Помниш ли дето ми каза как си подмамвал разбойници да те нападнат?
— Да.
— Ти тогава, ъъъ, пошегува ли се с мен?
— Не съвсем — отвърна Влад. — Всъщност правил съм го само два пъти, тъй че малко преувеличих.
— О!
— Какво те накара да ме попиташ?
— Просто се чудех дали затова носиш сабя.
— Нося сабя в случай, че някой се опита да ме нападне.
— Да, но имах предвид, това ли е идеята? Носиш я, за да могат разбойниците да…
— Не. Носех си я много преди това.
— Но тогава защо…
— Вече ти казах — в случай, че някой се опита да ме нападне.
— А случвало ли се е? Искам да кажа, преди разбойниците?
— Някой да се опита да ме нападне? Да.
— И ти какво правиш?
— Понякога се бия. Друг път бягам.
— А случвало ли ти се е някога… в смисъл…
— Все още съм жив. Това би трябвало да ти говори нещо.
— О. Така ли… искам да кажа, ръката ти…
Влад погледна лявата си ръка все едно, че беше забравил за съществуването й.
— О, да. Ако някой замахне с меч към теб и си невъоръжен, възможно е да отклониш оръжието с ръка, като поднесеш дланта съвсем успоредно на плоското на меча. Реакцията ти трябва да е съвършена. И също така да не забравяш да си пазиш кутрето.
Савн трепна съчувствено и реши да не пита за повече подробности. След малко подхвърли:
— Неприятно ли е да се носи сабя?
— Не. Във всеки случай, носел съм си много повече.
— Повече какво?
— Повече стомана.
— Защо?
— Живях в едно доста по-опасно място.
— Кое?
— Адриланка.
— Бил си там?
— И още как. По-голямата част от живота си съм изкарал там.
— Бих искал да видя Адриланка.
— Надявам се да я видиш.
— Как изглежда?
— Зависи как ще я приемеш. Все едно са хиляда различни градове. Място, където има повече благородници, отколкото текла, като че ли. Място на лек живот, на лукс и на внезапно насилие, зависи къде се намираш и кой си. Място, където се сбъдват желания, и място на вечни копнежи. Както навсякъде другаде, струва ми се.
Започнаха да се изкачват към пещерите.
— Харесваше ли ти там?
— Да.
— Тогава защо напусна?
— Някои хора искаха да ме убият.
Савн се спря, обърна се и се опита да погледне лицето на Влад, за да види дали не се шегува; но беше твърде тъмно, за да се разбере. Всъщност твърде тъмно беше станало вече и да се върви безопасно. Влад спря зад него и зачака. Отгоре изплющяха криле. Савн не можа да разбере каква е птицата, но като че ли беше голяма.