— Трябва да стигнем до пещерите — каза той след малко.
— Води.
Савн поведе. Стигнаха до малко възвишение към първата, която беше плитка и не предлагаше нищо интересно, затова той я остави.
— Наистина ли си убивал хора?
— Да.
— Наистина ли в Адриланка е имало хора, които са искали да те убият?
— Да.
— Сигурно е много страшно.
— Само ако ме намерят.
— Още ли те търсят?
— О, да.
— Мислиш ли, че ще те намерят?
— Надявам се, че не.
— Какво си направил?
— Напуснах.
— Не, искам да кажа защо искат да те убият?
— Ядосах някои колеги в работата.
— А каква ти беше работата.
— Вършех едно-друго.
— О!
— Чувам вода долу.
— Речните вирове. Където хората от Кафява глина и Голям чукар се къпят и си перат дрехите.
— А, да. Минах покрай тях вчера. Не разбрах, че мястото е същото. Значи това трябва да е Голям чукар.
— Да.
— Казваш, че знаеш пещера, в която има вода?
— От по-дълбоките е. Там отиваме.
— Добре. Мисля, че точно това ни трябва.
— Какво ще направим там?
— Ще видиш.
— Добре. Ето я. Минава назад и надолу, и колкото по-навътре се спускаш, толкова по-влажни стават стените, а помня, че веднъж чухме под нас да шурти вода, макар че не стигнахме до нея.
— Чудесно. Да видим как изглежда.
Наоколо им изведнъж се появи мека жълтеникава светлина и открои обраслите с треволяк скали.
— Това вещерство ли е? — попита Савн.
— Не. Магия.
— Значи и моят Танер щеше да може да го направи?
— Да. Хайде да влезем.
Входът към пещерата беше тесен и нисък, тъй че щеше да е трудно да се намери дори през деня, ако Савн не знаеше къде е. Посочи го на Влад, а той се преви и магическата му светлина прогони мрака. Последва шумоленето на малки зверчета — събудени от покоя си, те защъкаха наоколо да се изпокрият.
— По-добре да не знаем какво са — каза Влад.
— Съгласен съм — отвърна Савн и поведе надолу.
Пещерата изведнъж се разтвори и на вълшебната смътна светлина на Савн му се стори, че е по-голяма, отколкото я помнеше. Много ясно се чуваха тихите стъпки на ботушите им и дори собственият му дъх.
— А с вещерство можеш ли да направиш светлина?
— Не знам — отвърна Влад. — Никога не съм опитвал. По-лесно е да вземеш факли. Сега накъде?
— Сигурен ли си, че държиш да слезем по-надълбоко, Влад?
— Да.
— Тогава насам.
Бледият светлик се движеше с тях, ставаше по-ярък в по-тесни места, а след това — по-смътен, щом навлезеха, в по-просторни кухини.
След малко Савн каза:
— Държиш ли да стигнем чак до водата?
— Стига да можем. Там със сигурност ще е заредено със сила.
— Защо?
— Защото лорд Мала чука е използвал това място. И да не е било място на сила преди, заредило се е от него. Такъв е той.
— Стигал съм само дотук.
— Изчакай тогава.
Савн зачака, вслушан в плясъка на криле, а Влад присви очи, после леко ги разшири и поклати глава, а накрая размърда устни все едно, че изричаше заклинание.
— Добре — най-сетне промълви той. — Безопасно е. Ако се покатерим по онази издатина, пропълзим нататък около четиридесет стъпки и скочим, ще пропаднем на около пет стъпки върху равна повърхност.
— Как разбра?
— Ти дойде с мен, за да учиш точно това, нали?
— Това вещерство ли беше?
— И да, и не. Без Изкуството нямаше да мога да го направя.
— Сигурен ли си, че…
— Да.
Савн се поколеба за миг, но Влад, без да чака, се запъти към посочената издатина и запълзя по нея. Савн запълзя след източняка, а после, на същото място като Влад, се смъкна надолу, пусна ръце и се приземи леко. Водният ромон се усили. Жълтата светлина също се усили и смътно огря голяма кухина с тъмен поток, широк четири стъпки, който лениво се стичаше навътре в хълма.
— Това ли е мястото? — попита той и чу зад гърба си ехото на собствените си думи. — Или трябва да продължим навътре?
— Ти как мислиш? — каза Влад.
— Не знам.
— Нищо ли не можеш да усетиш?
— Какво имаш предвид?
— Разтвори сетивата си. Не усещаш ли сила?
Савн затвори очи и се опита да усети нещо по-необичайно. По кожата му пробяга хлад и вятър тихо прошепна в ушите му, но нищо повече.
— Не — каза той. — Но и не знам какво трябва да изпитам.
— Тогава да опитаме тук. Седни на тази скала. Вземи наметалото ми и го сгъни зад главата си, за да можеш да се облегнеш.