Савн го послуша.
— А сега какво?
— Отпусни се.
Опита се да се намести по-удобно в тази необичайна поза, но без голям успех.
— Можеш ли да усетиш кожата на тила си? Темето? Не, нямам предвид да го пипаш. Сложи ръцете си в скута. Така. Сега можеш ли да усетиш темето си? Мисли как се отпуска кожата на главата ти. Представи си как се отпуска всеки косъм. Слепоочията ти, ушите, челото ти, очите, бузите ти, челюстите. Едно по едно, постарай се да отпуснеш всяко мускулче. Усещаш как главата ти потъва в наметалото, представяш си как потъваш в стената зад теб…
Малко по-късно Влад попита:
— Как се чувстваш?
Савн осъзна, че е изтекло много време, но не знаеше нито колко, нито какво е станало през това време.
— Чувствам се добре — отвърна той, изненадан от откритието си. — Все едно, че съм… не знам, по-жив, може би.
— Хубаво. Справи се добре.
— Искаш да кажеш, че вече съм вещер?
— О, не. Това беше само първата стъпка — да подготви ума ти за пътуването.
— Усещането е страхотно.
— Знам.
— Какво правим по-нататък?
— По-нататък те връщаме у дома. Вече е късно.
— Нима? — Савн посегна през връзката си да разбере колко е часът и пребледня. — Богове! Представа нямах…
— Не се тревожи.
— Но Ма и Та…
— Ще говоря с тях.
— Но те… — Преглътна думите си. Канеше се да каже, че родителите му няма да слушат един източняк, но усети, че няма да е учтиво да го каже. Все едно, Влад много скоро щеше да го разбере сам.
Източнякът сякаш не забеляза. Махна на Савн да се приближи и щом се събраха, сви юмрук, лицето му се стегна — и отново се озоваха в Мала чука, в северния край на селото. Савн смътно успя да различи заобикалящото го на бледожълтата светлина, която продължаваше да се излъчва от Влад.
— Ти ни телепортира! — извика той.
— Зная, че живееш някъде насам, а това е единственото място, което познавам достатъчно добре, за да…
— Но ти ни телепортира!
— Ами да. Ти каза, че си закъснял. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Не, не, но не познавам никой друг, който да е достатъчно добър за това.
— Не е чак толкова трудно.
— Ти си магьосник.
— Е, да. Наред с някои други неща.
Савн го зяпна ококорен, след което се усети, че се държи невъзпитано. Влад само му се усмихна и рече:
— Хайде. Не знам къде живееш, така че останалата част от пътя ще я минем пеш.
Стъписан, Савн тръгна по пустата улица. После попита:
— Как телепортираш? Чувал съм, че…
— Изобщо не е трудно. Трябва само да си уверен, че знаеш точно къде отиваш. Трудното е да не ти прилошее след това, за което помага вещерството.
— Но как знаеш къде ще стигнеш?
— Трябва да го помниш много добре, всъщност — съвършено. Тъкмо запомненото позволява да се осъществи пътуването.
— А ако не си го запомнил толкова добре?
— Тогава си в беда.
— Но…
— Понякога можеш да си подготвиш място, до което да се телепортираш. Това те ограничава, но е добре, ако бързаш.
— Можеш ли да ме научиш на всичко това?
— Бих могъл. Къде е къщата ти?
— Отвъд този хълм, но трябва да заобиколим по пътя, защото ленът не е още ожънат.
— Добре.
Влад като че ли се оправяше лесно в тъмното, макар че дали беше заради това, че източняците имат по-добро нощно зрение, или заради магическата му сила, или по някаква съвсем друга причина, Савн не разбра, а и не измисли подходящ начин да попита, затова си замълча и двамата не проговориха, докато не се озоваха пред къщурката с една-единствена, стегната с кожени ремъци врата и два прозореца, покрити с промазана с ленено масло хартия. От лампите и печката вътре се процеждаше смътна жълтеникава светлина.
— Хубава е — каза Влад.
— Благодаря — отвърна Савн, който тъкмо си бе помислил колко жалък сигурно изглежда домът му за някой, който е живял в Адриланка.
Явно ги бяха видели отвътре, защото щом пристъпиха към вратата, тя рязко се отвори, за малко да се откъсне от кожените си панти и на смътната светлина от печката се очертаха фигурите на Ма и Та. Стояха неподвижни и макар Савн да не можеше да разчете физиономиите им, не му беше никак трудно да си представи разгневеното, ококорено лице на Ма и намръщения, объркан Та.
Те пристъпиха напред. Ма каза:
— Ти кой си?
За миг това го озадачи, но се сети, че въпросът не е към него.
— Влад. Днес сигурно ме видяхте, в къщата на Тем.
— Ти? Какво правиш със сина ми?
— Уча го — каза Влад.
— Учиш го? На какво си въобразяваш, че можеш да научиш детето ми?
Влад отвърна с много тих и вежлив тон, съвсем различен от този, с който беше говорил досега.