— Уча го да чува гласовете на камъните — каза той. — И да вижда пророчество в движението на облаците. Да улавя вятъра с ръка и да вади скъпоценни камъни от пясъчните хълмове в пустинята. Да смразява въздуха и да пали водата. Да живее, да диша, да върви, да вкусва радостта на всеки път и тъгата при всеки обрат. Съжалявам, че го задържах до толкова късно. В бъдеще ще внимавам повече. Не се съмнявам, че ще се видим отново. Желая ви лека нощ.
Ма и Та стояха на смътната светлина, загледани в потъващата в нощта фигура на източняка, загърнат в сивото си наметало. После Та каза:
— Никога не съм…
— Тихо — прекъсна го Ма. — Хайде първо да го сложим този да спи.
Савн така и не разбра какво направи Влад, но повече нито стана дума за късния час, нито му се скараха. Отиде си в ъгъла под плевника, разгъна кожите и си легна, без да каже нищо.
Сънува пещерата, което, след като се събуди, не го учуди ни най-малко. В съня пещерата се беше изпълнила с дим, който, поне както го помнеше, непрекъснато променяше цвета си, а от него излиташе един джерег и заговаряше с гласа на Влад:
— Почакай тук. — И: — Ще се почувстваш добре отдъхнал, освежен и силен. — И други неща, които не можеше да си спомни.
Сънят обаче по някакъв начин му беше въздействал, защото когато се събуди, беше бодър. Докато се приготвяше за настъпващия ден, с известно раздразнение си даде сметка, че ще трябва няколко часа да жъне, после го чакаха няколко часа с майстор Знахар, преди да получи някаква възможност да намери Влад и, както се надяваше, да продължат от там, където бяха прекъснали.
Но забрави за раздразнението си след предобедната жътва, когато пристигна в дома на майстора, защото майсторът този път беше сприхав и Савн трябваше много да се съсредоточи, за да не му дава повод да го хока. Повечето му време мина в слушане на непрестанни тиради как никой не умирал току-така, тъй че и Юзда не можело да е умрял без причина. Явно майстор Знахар не беше успял да открие причината, поради което беше ядосан на себе си, на Савн, на Юзда, както и на целия свят. Единственият път, когато се държа добре, беше, докато търкаше лявата ръка на Къри с листа от коприва, за да му мине треската, но дори и тогава Савн разбра, че настроението му е кисело, защото го правеше, без го придружи с лекция за чирака си, както правеше обикновено при лечение.
След петата поред тирада за небезпричинната смърт Савн подхвърли плахо:
— Възможно ли е да е било магьосничество?
— Разбира се, че е възможно, идиот. Но магьосничеството прави нещо, а каквото и да е направило, трябваше да остави следи.
— О. А вещерство?
— А?
— Възможно ли е вещер…
— Ти какво знаеш за вещерството?
— Нищо — призна си честно Савн. — Точно затова исках да разбера дали…
— Ако един вещер изобщо може да направи нещо, освен да мами наивниците, в което се съмнявам, тогава и то щеше да остави следи.
— О.
Майстор Знахар отвори уста да добави нещо, после се навъси и слезе в зимника, където държеше билките си, шини, ножове и разни други принадлежности, и където сигурно пазеше сега късчета от кожата на Юзда, кост и коса, взети, за да може да разбере какво точно е станало. На Савн му прилоша, като си помисли за това.
Огледа се за нещо, с което да се залови, за да се разсее, но вече беше почистил всичко и беше запомнил „Приказката за мъжа, който ядеше огън“ толкова добре, че майсторът нищо не можа да каже, освен да изпръхти доволно, след като изслуша декламацията му.
Седна до прозореца, усети, че е станало доста хладно, установи, че му остава още цял час преди да може да си тръгне за дома, и сложи още малко дърва в огъня. Запращяха приятно и бързо се затопли. Тръгна из стаята и заразглежда книжната сбирка на майстора — „За броя на частите на тялото“, „Сплитане на костите“, „Магьосническото изкуство на самолечението“, „Съхранените приказки на Калду“ и други, от които майсторът понякога си правеше справки, за да лекува пациентите си или да учи Савн. Една книга, която Савн никога не беше виждал майсторът да разтваря, се казваше „Книгата на седемте чародеи“ — дебел, подвързан с кожа том, със заглавието, изписано с позлатени букви на гърба. Взе я, седна до огъня и я отвори:
Беше изписана с грижлив, равен почерк, сякаш писарят е бил някой лиорн и се бе постарал да прикрие всякакви следи от собствения си характер. Страниците бяха доста по-дебели от листата на повечето книги и в добро състояние. На Савн му хрумна, че майстор Знахар може би знае някое заклинание, което съхранява книгите, тъй че тази можеше да е много стара. Заглавието на страницата гласеше: „За естеството на тайните“.