— Какво четеш?
Савн му показа книгата и майсторът изсумтя:
— В нея няма нищо, което да ти трябва. Поне засега. Защо не си вървиш вкъщи?
Не беше нужно да го подканят. Върна книгата на рафта, сбогува се и изхвърча навън, преди майсторът да си е променил решението.
Затича се към къщата на Тем. Очакваше, че ще види Влад облегнат на стената навън или пък вътре в гостилницата, но източняка го нямаше никакъв. Докато стоеше и се чудеше дали да събере кураж и да попита Тем в коя стая е отседнал Влад, влезе сестра му с две свои приятелки и незнайно защо това го накара да се откаже от намерението си.
Тя веднага отиде при него и го придърпа в един ъгъл.
— Кажи ми какво стана снощи?
— Какво имаш предвид?
— Съвсем изчезна. Ма и Та щяха да полудеят. Накрая си легнах, а когато се събудих тази сутрин и ги попитах дали си се върнал, те ме изгледаха, сякаш не разбираха за какво говоря, и казаха, че вече си станал и излязъл.
— Ами, излязъл бях.
— Не говоря за това, тъпчо.
— Не ме наричай „тъпчо“.
— Къде беше?
— Проучвах пещерите.
— През нощта?
— Ами да. Защо не?
— Но защо закъсня толкова?
— Загубих представа за времето.
Тя го изгледа намръщено, явно недоволна от отговора, но и без да знае как да разбере повече.
— Добре, но не ти ли се струва, че Ма и Та се държат малко странно? Първо бяха толкова притеснени за теб, а после…
— О, нали ги знаеш. Притеснят се, после им мине. Виж, искаш ли да поговорим по-късно? Сега трябва да вървя.
— Къде ще ходиш? Савн, спри. Не смей да ми бягаш така. Савн…
Гласът й го догони през вратата, но той не й обърна внимание. Единственото място, където можеше да му хрумне, че ще намери Влад, беше пак при пещерите, затова веднага забърза натам. Първата миля мина по пътя за имението, а после отцепи през сипея. И тъкмо когато се канеше да тръгне надолу, зърна най-високо на скалите сивата фигура. Затича се към нея и тъкмо когато почти се увери, че е Влад, източнякът се обърна към него и му махна с ръка, сякаш през цялото време го беше виждал.
Щом стигна до него, не каза нищо, а само се спря да си поеме дъх. Влад стоеше и се взираше към речните вирове, далече под тях и осеяни с хора, дошли да се окъпят, да се изперат или просто на приказка. Савн се опита да види цялата сцена с очите на човек, виждащ я за първи път: бързото речно течение отдясно, резкия завой покрай Черни скали, разпенената до бяло вода в тясното корито, после как изведнъж се уширява във вировете и плитчините, жълто-кафява, после как отново постепенно се стеснява, пресичайки равнините и започва да възвива на юг, към морето, на невоъбразимо много стотици мили оттук.
— Красиво е, нали? — промълви той.
— Красиво ли? — отвърна Влад, без да извръща глава.
— Ти не мислиш ли така?
— Може би. Природата обикновено не ме вълнува особено. Впечатлява ме това, което човекът прави от своя свят, а не какво ни е дадено поначало.
— О. — Савн помисли. — Аз май съм противоположният случай.
— Да.
— Това има ли значение?
Влад го погледна и очите му за миг блеснаха весело. После отново се загледа към реката.
— И да, и не — каза той. — Преди две години срещнах една философка. Каза ми, че такива като мен градят, докато такива като теб се радват на живота.
— А няма ли такива, които правят и двете?
— Да. Според тази дама те стават творци.
— Ти радваш ли се на живота?
— Аз ли? Да, но аз съм си с късмет по рождение.
— О. — Савн си спомни за онова, което източнякът му беше казал предната нощ. — Сигурно си, щом си още жив, макар че искат да те убият.
— О, не. Това не е късмет. Жив съм, защото съм достатъчно добър, за да оцелявам.
— Какво имаш предвид тогава?
— Късметът ми е, че при моя живот, при тези хора, които искат да ме убият, все пак мога да се радвам на живота. Не всеки го може и смятам, че ако не го можеш, просто нищо не може да се направи.
— Аз пък никога не съм срещал философ.
— Дано срещнеш някой ден. Винаги си струва да поговориш с тях.
— Според Та такива неща са губене на време.
— Твоят Та, съжалявам, че трябва да го кажа, греши.
— Защо?
— Защото всяко нещо си струва да се изследва, а ако не изследваш собствения си възглед за живота, му оставаш роб и неволно започваш да правиш неща, които… Все едно.
— Мисля, че разбирам.
— Нима? Това е добре. — И след малко добави, сякаш на себе си: — Много неща научих от тази дама. Жалко, че трябваше да я убия.
Савн го изгледа, но източнякът като че ли беше напълно сериозен. Продължиха да гледат мълчаливо към речните вирове.