5.
Бяха достатъчно близо и Савн можеше да отличи някои от хората долу, не толкова по чертите, колкото по дрехите и жестовете им. Мяркаха се неколцина, чиито имена знаеше, но не познаваше никого от тях добре и за първи път се зачуди защо е така. Мала чука беше по-близо до Голям чукар, отколкото до Бял камък или Ичгонема, но по тези места той беше ходил, докато беше обикалял из околностите, както и по работа с майстор Знахар, и познаваше някои хора в тези села; но тези долу от Голям чукар му бяха непознати, въпреки че различаваше между тях хора, с които е говорил.
Ма и Та много рядко споменаваха за тях, освен случайните подмятания на Та, че е мръсно да се къпеш на същото място, където си переш дрехите. И все пак, когато някой от тия долу посетеше майстор Знахаря, изглеждаха съвсем свестни хора и Савн не виждаше някаква разлика.
Но странно, че досега не беше се замислял за това. Влад ги гледаше с някак скована съсредоточеност, която напомни на Савн за нещо видяно — но не го помнеше добре. И щом направи сравнението, го обзе смътен страх.
— Влад — най-сетне отрони той.
— Да?
— Онези хора са… Ох, няма значение.
— Какви са?
Савн се поколеба дали да не му каже какво си беше мислил току-що за тях, но сякаш не можеше да намери подходящите думи, затова само сви рамене и замълча.
— И те ли са васали на барон Мала чука? — попита Влад.
— Да. Той е баронът и на Голям чукар.
Влад кимна.
— Друго какво?
— Не знам. Знам обаче, че друг е господар на Бял камък. Господар на дзури. Чуваме разни истории за него.
— Така ли? Какви?
— Не са много приятни. Трябва да работиш на нивите му по два дни всяка неделя, дори и в лоши години, когато трябва да се трудиш денем и нощем, за да се изхраниш, и дори ако умираш от глад, а понякога прави неща, които, ами всъщност не знам много, щото казват, че съм много малък, за да ги знам, но са много страшни. Бирниците му могат да те пребият, когато си щат, и нищо не можеш да направиш. А войниците му ще те убият, ако им се изпречиш на пътя, и когато Витията се опита да се оплаче на Империята, праща да го убият, ей такива работи.
— Такива неща не стават ли тук?
— Е, бирниците са много зли понякога, но не е чак толкова лошо. Тук сме си добре.
— Предполагам.
Замълчаха отново. Влад продължаваше да се взира надолу към вировете. По едно време Савн промълви:
— Влад, щом природата не ти харесва, какво ти харесва да правиш?
— Да наблюдавам хората.
— Те са странни — каза Савн.
— Това вече ми го каза. Но не ми каза с какво са странни.
Савн отвори уста и я затвори. Не му се щеше да сподели какво приказват Ма и Та за тях, защото го беше страх Влад да не си помисли, че е глуповат.
— Говорят смешно.
Влад го погледна.
— Смешно ли? Как?
— Ами, тук е живяло едно сериолско племе. Махнали са се едва преди петстотин години, а дотогава са живели до хората от Голям чукар и са си говорили с тях през цялото време, тъй че…
— И хората от Голям чукар използват сериолски думи, така ли?
— Не и когато говорят с нас. Но, как да ти кажа, подреждат си думите някак по-различно от нас.
— А вие разбирате ли ги?
— О, да. Но звучи странно.
— Хм.
— А ти защо ги гледаш така?
— Не знам. Просто правя нещо, което трябва да направя.
— Защо винаги говориш така?
Влад му хвърли един бърз поглед, непонятен за него, и промълви:
— Защото съм живял в компанията на философи и на атира.
— О.
— И защото си имам тайни.
— О.
Странно чувство го облада, сякаш двамата с Влад се доближаваха до някакво взаимно разбиране… струваше му се, че ако зададе някакъв въпрос на източняка, може би вече ще получи отговор. Само дето не можеше да реши за кое точно от многото неща, които се въртяха в главата му, да го попита. Накрая каза:
— Наистина ли си живял дълго сред благородници атира?
— Не съвсем. Но познавах един Господар на ястреби, който много прилича на тях. И един свирач на барабан, между другото.
— И тях ли ги уби?
Влад отметна глава и се изсмя късо.
— Не. Макар че им се размина съвсем за малко.
— Защо са приличали на атира?
— А ти какво знаеш за този дом?
— Ами, Негова милост е от тях.
— Да. Точно това ми дойде наум. Виждаш ли, въпросът е във философското и практичното; в мистичното и ежедневното.