— Тем не ги ли продава?
— Не може да си го позволи. Фърд е единственият.
— Ще трябва да се запозная с него.
— Идва при реката почти всеки ден. Можем да слезем, ако искаш.
— Не сега. Къде още продава тези плодове?
— Само тук. И в имението, мисля.
— Наистина? Служи на Мала чука?
— Не, само на слугите на Негова милост.
— Интересно.
— Тъй ли? Отначало правеше само това — донесе плодове и зеленчуци и ги продаде за храна на слугите на Негова милост, но после разбра, че ако тръгне покрай реката, всеки иска да си купи нещо, тъй че сега, мисля, по брега има повече купувачи, отколкото при слугите, макар че не знам дали е толкова важно…
— Фърд се казва, викаш?
— Да.
— Хм, добре.
Влад погледа още малко, промърмори нещо и се отдръпна от скалата.
— Пак при пещерите ли ще идем? — попита Савн.
— Не, мисля да се върна при Тем за чаша вино.
— О.
На връщане през сипея на Савн му се стори, че чувството е отминало — че онова, което сякаш се беше отворило у странния мъж, който крачеше до него, се е затворило отново. „Е — каза си той. — Вече е малко късно, но какво ли трябваше да го попитам?“
Щом стигнаха билото и хванаха отново пътя, той каза:
— А… Влад?
— Да?
— Ти снощи, ъъ, направи ли нещо на Ма и Та?
Влад се намръщи.
— Да съм им направил нещо ли? Искаш да кажеш, дали не съм им направил някаква магия? Какво те кара да мислиш така? Да не би да се държат странно?
— Не, просто не разбирам защо не са ядосани, че се прибрах толкова късно.
— Просто поех отговорността. Нищо повече.
— Разбирам. — Савн не беше убеден, но пък и му беше много трудно да повярва, че източнякът може наистина да им е направил магия. Но не искаше да остави въпроса висящ, затова попита: — Твоите родители как изглеждат?
— Те са мъртви — отвърна Влад.
— О. Съжалявам. — Помисли за миг какво ли щеше да е без Ма и Та, после реши, че не е добре да се задълбочава в такива мисли. — Те ли са те учили?
— Не, дядо ми го направи.
— И той ли…
— Не, той още си е жив. Или във всеки случай беше жив допреди няколко години. Стар е, но вещерите, като магьосниците, обикновено живеят дълго.
Стигнаха до уширението на пътя, където колите и фургоните обикновено обръщаха, малко на запад, преди пътят да започне да лъкатуши през селото. Гората продължаваше да се издига от двете им страни.
— Днес ще ми покажеш ли още малко вещерство? — попита Савн.
Влад сякаш сви рамене, без да помръднат.
— Какво би искал да научиш?
— Ами всъщност… не знам. Бих искал да науча нещо интересно.
— Това е един от възможните подходи.
Поеха отново по пътя, подминаха мястото, където Савн за първи път се беше срещнал с Влад, и се заизкачваха по полегатия склон, водещ към последния хълм преди селото.
— Какво искаш да кажеш? — попита Савн.
— Към изкуството на вещерството може да се подходи от няколко страни. Едната е ученето на интересни неща, другата е търсенето на знание, а третата е да се търси разбиране, или мъдрост, ако щеш, въпреки че не е съвсем едно и също…
— За това ми говореше преди, нали? Имам предвид, за вещерството и разбирането.
— Да.
— Но знанието и разбирането не са ли едно и също?
— Не.
Савн изчака източнякът да обясни, но той замълча. Вместо това малко по-късно добави:
— А има и още един подход: търсенето на сила.
— Ти по кой тръгна?
— Като теб. Исках да науча интересни неща. Налагаше ми се, един вид.
— Защо?
— Дълга история.
— О. Ами аз?
— Сам трябва да решиш коя посока да хванеш.
— Вече знам.
— Така ли? Кажи.
— Вече казах. Искам да правя интересни неща.
— Хм.
— Като теб.
— И защо?
— За да впечатлявам момичетата.
Влад спря, изгледа го замислено и Савн имаше чувството, че източнякът сякаш го вижда за първи път. След малко на устата му се изписа лека усмивка и той промълви:
— Какво пък, защо не? Дай тогава да се отбием от пътя.
Горите и джунглите някак винаги се оказват подходящи за такова нещо.
— Място със сила няма ли да търсим?
Влад се изсмя.
— Не ни е нужно… на този етап.
— Добре. Предполагам, че все ще разбера някога.
— Да, сигурно ще разбереш някой ден. Но засега това няма защо да ни безпокои.
— Тук ли?
— Не, малко по-навътре, мисля. Не искам да ни разсейват шумове от коне и коли.
Савн тръгна след него през гъстите дървета, покрай ниските храсти и под надвисналите клони. Най-сетне Влад като че ли намери каквото търсеше, промърмори нещо, седна до широкия дънер на един стар салкъм и каза:
— Сега се настани удобно.