Савн примига и му се дощя да отвори очи, въпреки че си бяха отворени. После каза:
— Чувствам се… странно. Колко време мина?
— Около половин час.
— Половин час? — Замълча, докато се увери, че е така, и попита: — Наистина ли преместих онова парче плат?
— Премести го — каза Влад.
Савн поклати глава, но не намери думи.
— Как се чувстваш? — попита го Влад.
— Чудесно. Малко съм уморен май.
— Ще мине. Тази нощ може да имаш трудности със заспиването. Ще ти препоръчам много физическо натоварване.
— Добре. Ще бягам чак до вкъщи.
— Добра идея.
Двамата станаха. Влад си взе талисмана и си го окачи на шията. Тръгнаха бавно към пътя и отново поеха към селото. Савн не можеше да измисли какво да каже, пък и беше изпаднал в такова удивление и почуда, че не се и помъчи много. Поклати глава. Сега сякаш усещаше по-ясно полъха на вятъра на гърлото си, резките очертания на дърветата на фона на предвечерния здрач и песента на птиците наоколо. Винаги ги беше имало, но защо бе предпочитал да не ги чува и защо ги чуваше едва сега?
За тези неща си мислеше, когато се усети, че вече вървят през селото и че всъщност са стигнали до къщата на Тем. Спряха и той каза:
— Кога ще се видим пак?
— Не знам, приятелю. Може би утре?
— Добре.
И наистина бяга чак до вкъщи — вдишваше с наслада хладния въздух, заслушан в бързите си стъпки по уличната пръст, под смрачаващото се небе и срещу вече захладняващия, щипещ лицето му вятър.
Успя да се прибере навреме за вечеря и не даде повод на Ма и Та да го разпитват. Полий както обикновено бърбореше, без да спира, и Савн, макар почти да не я слушаше, долови няколко намека, насочени към него. За щастие, Ма и Та не ги подхванаха.
Същата нощ Савн заспа веднага и докато спеше, сънуваше, че стои на улицата пред къщата на Тем, а Лоува стоеше сред някаква безлика тълпа и го гледаше с възхита как кара земята да се разтваря и затваря и как прави огнено кълбо от въздуха. Когато се събуди, си спомни съня и каза на глас:
— Странно. Досега не бях си и помислял, че ми харесва.
Сега какво?
Тя се спусна надолу към постройката, в която беше отседнал Даващия. Знаеше, че съешникът й вече е там. И още докато цепеше въздуха, за да кацне на покрива, и посягаше с ноктите на краката си, за да се хване за мекото дърво, той се понесе във въздуха и прелетя точно пред нея.
Тя се изкиска и пое след него.
Мек? Съешникът й мислеше за някой мек. Но как да го отличи между всички?
Помъчи се да разбере за кого я пита съешникът й. Разбираше нещо от плодове, както и от миризмите на плодове, но когато се опита да разбере какъв точно е плодът, съешникът й се ядоса.
Най-сетне разбра какво иска той и си помисли, щом трябва, така да бъде. Добре поне, че беше летящо същество.
Вече нагоре, навън, по теченията, изтласкваш ги под себе си, през мътната пелена, без да дишаш. После — още по-нависоко и нависоко и само заради чистото удоволствие се гмуркаш, пропадаш като камък покрай отвесната скала и се плъзгаш.
Нещо подобно на смях се изтръгна от мислите й и отекна от съешника й.
Той намери оня, когото трябваше да следят, и тя пое по дирята, която й посочи. Да, това трябваше да е. Така да бъде. Чакаше ги дълга и скучна нощ.
Дано поне да успееше да остане будна.
6.
След като закуси, Савн излезе навън. Огледа стърнището, покриващо почти цялото поле. Гледката се прекъсваше само от купищата пълни чували и стопанските пристройки на къщата. Почвата изглеждаше буцеста, корава и някак като че ли по-кафява, отколкото беше през пролеттта, макар да му бяха казвали, че това е само от въображението му.
Сякаш едва вчера беше застанал пак тук и бе видял цветенцата, осеяли всичко наоколо, повечето сини, и тук-там — розови и бели петънца. Но сега всичко приличаше на пустиня, освен тясната дълга ивица покрай пътя, с гъстия лен, израснал до кръста му. Там двамата със сестра му щяха да работят днес. Ма и Та вече бяха привършили с шетнята вкъщи и жънеха от запад, а Полий държеше малкия сърп и го чакаше.