Стигна много бързо и почти с изненада веднага намери Влад: седнал в къщата на Тем, пиеше вино и гледаше към вратата, сякаш очакваше Савн да се появи, а усмивката, с която го посрещна, го потвърди. Вътре имаше и още трима-четирима познати, но Савн не изпита нужда да ги заговори.
Седна на масата на източняка и му каза „добър ден“, а Влад му отвърна със същото и предложи да го почерпи с чаша ейл. Савн прие. Влад махна на Тем и Савн не пропусна да забележи погледа, с който го сряза Стопанина, когато постави халбата на масата. Зачуди се дали не трябва да се ядоса, но реши, че му е все едно.
След като Тем се върна на мястото си зад тезгяха, Савн рече:
— Цял ден си мислих за нашия урок. Можеш ли да ми покажеш още нещо?
— Разбира се — отвърна Влад. — Но сигурен ли си, че искаш да се виждаме толкова често?
— Че защо не?
— Не забеляза ли погледите, които ти хвърлят?
— Мисля, че да — каза Савн. — Забелязах ги още днес по обед, докато бяхме тук със сестра ми. Но защо?
— Защото си с мен.
— Защо ги интересува толкова?
— Или защото съм източняк, или защото все още мислят, че имам нещо общо със смъртта на Юзда.
— Но ти нямаш, нали?
— Сам се чудя — отвърна Влад.
Савн го зяпна.
— Какво искаш да кажеш?
— Е, не съм го убил — каза Влад. — Но това не значи, че нямам нищо общо със смъртта му.
— Не разбирам.
— Както казах преди, съмнявам се, че е съвпадение.
— Жалко — бавно каза Савн, — че майстор Знахар така и не разбра какво го е убило.
— Майсторът ти не е успял?
Савн се сети за думите на Знахаря, че не се предава, и отвърна:
— Да. Засега. Не знае.
— Е, аз знам.
Очите на Савн се ококориха.
— Какво?
— Знам какво го е убило.
— Откъде?
— От това, че майстор Знахар не е успял. Повече информация не ми трябва.
— Добре де, но какво е тогава?
— Магьосничество.
Савн поклати глава.
— Майстор Знахар каза, че магьосничеството оставя следи.
— Със сигурност. Когато се появи по най-простия, грубоват начин, например да се накара сърцето му да спре или да се предизвика кръвоизлив, или по начин, който оставя видима рана.
— Но тогава какво е станало с него?
— Знаеш ли какво е некромантиката?
— Не.
— Некромантиката, в най-основната й форма, е просто магията на смъртта — онези особени сили, които се освобождават, щом едно живо същество престане да съществува. Има хора, които изучават способи да бъде надхитрена смъртта, начини да се продължи животът или да се имитира, средства да се заличи разликата между живот и смърт. А някои изучават душата, онова, което съществува след телесната смърт и къде отива то, което пък води до изучаването на други светове, на места, до които по обичаен начин не може да се стигне, и на съществата, които живеят там — например богове и демони, и силите, които действат между отделните светове, места, където животът се среща с неживот, където реалността е нечия прищявка и където Истината танцува под ритъма на барабана на желанията, и където…
— Не разбирам.
— Прощавай, разбъбрих се. Важното е, че един опитен некромант може просто да изпрати една душа в пъкъла, без да направи нищо, което би убило съответното лице.
— И лицето просто ще умре?
— Обикновено — да.
— Обикновено. А иначе?
— Не искам да говоря за това. Пък и все едно, в дадения случай не е важно. Един некромант може да постигне ефекта, който имаме при Юзда.
— А конят?
— Какво конят?
— Ами, той се е стреснал и е побягнал, сякаш се е уплашил от нещо.
— Това не ме изненадва. Животните често са чувствителни към магия. Особено по-тъпите. — Каза го някак особено, като шега, споделена със самия себе си.
Савн премисли всичко това и пак отвори уста.
— Но кой…
— Лораан естествено. Тоест барон Мала чука. Той е некромант. Нещо повече, самият той е немрящ, което доказва, че е опитен некромант, макар да не го знаех преди.
— Немрящ? Искаш да ме накараш да повярвам, че Негова милост е вампир?
— Вампир? Хм. Може би. Да знаеш случайно за случаи със загадъчна смърт, изцедена кръв, такива неща?
— Не. Ако имаше нещо такова, щях да съм го чул.
— Значи вероятно не е вампир. Въпреки че това не доказва нищо. Сетра е вампир, но въпреки това си яде и пие и й трябва много малко кръв.
— Кой?
— Една стара приятелка.
— Май съм чувал за нея — каза Савн. — Макар че не си спомням откъде.
— Сигурно ще да е някоя друга със същото име.