Савн изведнъж го досмеша, като си помисли как щеше да обясни на Манер, че мисълта за сутрешния зелник толкова го е възбудила, че не е могъл да заспи, и как тя щеше да му се усмихне мило и да му каже, че трябва само да затвори очички, за да си починат, и как той щеше тутакси да заспи. И каза:
— Няма нищо. Само затвори очи и…
Влад се засмя.
— Браво, Танер. Загрях. Ако дойдат да ме убиват, събуди ме.
Смъкна се на постелята си, сложи ръка над очите си и доколкото Савн можеше да прецени, заспа тутакси.
Час-два го гледаха мълчаливо как спи. След това Савн реши, че трябва да поговорят. Пошепна на Полий, тя се съгласи и той взе една факла, и я отведе към дъното на пещерата, докато не се увери, че са достатъчно далече, за да не може Влад да ги чуе.
— Какво ще правим? — попита я той.
— Мисля, че трябва да се приберем у дома — каза Полий. — Ако Ма и Та наистина се разтревожат…
— Какво ще им кажем?
— Истината — каза Полий.
— О?
Тя се намръщи.
— Ами, проблемът все пак не е наш, нали? Савн, ти го чу какво каза. Вече знаем, че иска да убие Негова милост. Тоест, знаем, че не може, но ако все пак го направи?
— Добре — каза Савн. — И какво, ако го направи?
— Просто трябва да го спрем.
— Нима?
— Чу го какво каза. Той е убиец. Убива хора за пари. Той…
— _Бил_ е убиец. А за Негова милост какво ще ми кажеш?
— Нали не вярваш на всичко, което каза?
— Не знам. Защо ще признава, че е бил убиец, а после ще лъже за всичко останало? Безсмислено е.
— Той е източняк. Може би за тях е смислено.
— Това не е отговор.
— Защо да не е? Знаеш ли ги как мислят?
Савн не отговори; в ума си продължаваше да чува гласа на Влад, отекващ със собствения му: „Защо хората държат да виждат само това, които искат да видят?“ Въпрос, който определено нямаше отговор. Дори майстор Знахар да признаеше, че е вярно, щеше просто да каже, че е без значение. А може би наистина беше така; може би винаги щеше да е отчайващо за този, който разбира нещата, че повечето хора не искат да ги разберат. Може би просто така беше устроен светът.
Но ако това, което казваше Влад, беше вярно, то тогава, един ден, той самият щеше да се озове от двете страни на проблема. А и двете не му харесваха. Всъщност как може човек да разбере в какво да вярва?
— Хайде, Полий — каза той и тръгна обратно към Влад.
— Искаш да останеш тук?
— Не знам. Но в момента искам да поговоря с Влад.
— Знаеш ли — каза Полий, — тази пещера започва да ми омръзва.
Савн понечи да й каже, че в края на краищата изборът си е неин, но бързо реши, че няма да е хубаво. Намести отново факлата в цепнатината в скалата и седна до Влад. Двата джерега отначало го изгледаха нащрек, но после като че ли се успокоиха и се отдръпнаха в ъгъла. Странно как разбраха, че не се кани да направи нещо лошо на Влад. Може би разполагаха с някакво средство да разбират истината. Може би бяха единствените същества на света, които знаеха какво всъщност става, и тайно се смееха на всички.
Засмя се на тази мисъл и Влад отвори очи.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Полий.
— Помислих си нещо — каза Савн. — Истината е в очите на джерегите.
Влад примига, поклати глава и изграчи:
— Вода!
Савн му даде да пие и го попита:
— Сега как си?
— По-добре — отвърна източнякът. Отпи още вода и загледа Савн търпеливо.
— Влад, как разбира човек кое е истината?
Източнякът не се засмя. Помисли малко и каза:
— Помогни ми да седна.
Савн му помогна и той се облегна на стената и си пое дъх. Състоянието му видимо се подобряваше.
— Много често — каза Влад — разбирам кое е вярното, като опитвам нещо и се провалям.
— О — отвърна Савн. — Това го знам. Майстор Знахар говори как човек се учи от грешките си.
— Да. Не ти го препоръчвам.
— Така ли?
— Така. Много по-добре е да не правиш грешки, особено когато залагаш живота си.
— Е, да.
Влад прехапа устна.
— Не че никога не съм мислил за това. Мислил съм. Случва се, когато се свържеш с философи. Бедата е, че стигаш до различни отговори според това дали наистина искаш да разбереш, или искаш само да спориш.
— Аз не искам да споря — каза Савн.
— Така и подозирах. Това прави нещата много по-трудни.
— Савн, какво правиш? — каза Полий.
Влад отговори вместо него.
— Опитва се да вземе много трудно решение.
— Савн, нима се каниш да питаш него как да решиш дали трябва да го предадеш? — изсумтя Полий. — Е, това вече е повече от логично, нали?
— Мисля, че да — отвърна Савн. И отново се обърна към Влад. — Та какво казваше?