Замисли се за истина, за знание и за вяра, и за отговорност, и всичко това се завихри в главата му, лишено от смисъл, и само от време на време изплуваше на светло пред някой истински пример на заблуда, невежество, измяна или небрежност, които им придаваха някаква смътна нотка на разбиране, преди отново да се гмурнат във въртопа на полуразбрани баналности и съмнителна мъдрост.
И все се връщаше на думите на източняка: „Не предполагай, разбирай“.
Това го премисли много грижливо: долавяше истината във фразата и се питаше дали вярва на източняка, или просто на логиката.
А дори след като реши, се поколеба доста, преди да направи очевидната следваща стъпка.
Стоя дълго при Вити камъни, загледан в пътя, водещ до портата на имението на Негова милост, което не се виждаше зад завоя. Преди десетки години с приятелите си беше играл из градините, скрити от всичките стъклени прозорци освен онзи на най-високата спалня — радваха се на усещането за опасност, макар да знаеха, че къщата на имението е празна.
Сега Негова милост я обитаваше и Савн, макар да не беше много сигурен какво прави, не играеше. И тръгна по пътя, сякаш точно там си му беше мястото, стъпка по стъпка, сякаш самият той беше някоя идваща на гости знатна особа, макар да беше чувал, че тези хора се телепортират, а не вървят пеша, дори когато трябва да изминат едва някакви си десет-двайсет мили.
Къщата на имението изникна отпред — широка и висока, с много остри ъгли. През годините, откакто я беше видял отблизо, беше забравил колко е голяма или пък беше решил, че е само от преувеличението на детинския спомен. Сега я зяпна, спомнил си я и отново обзет от чувството, че великолепието на къщата трябва да отразява могъществото на този, който я обитава.
Покривът приличаше на острие на коса, със спалните помещения от двете страни като снопове слама на кръстец. Тухлата на самата къща беше със светлозелен цвят, а високо на фасадата имаше широки прозорци, направени от стъкло — Савн дори можеше да види светлината, процеждаща се покрай ръбовете на завесите отвътре. Напрегна взор, за да забележи някакво движение. Потърси и най-после намери дерето, в което дръзко беше играл преди толкова години, толкова близо до къщата, колкото човек можеше да се добере, без да го забележат. От тази страна също имаше стъклени прозорци, но той много добре помнеше, че ако държиш главата си ниско, могат да те видят само от високия прозорец отстрани.
Колкото и странно да беше, едва сега, докато гледаше към прозорците, осъзна, че се е стъмнило, и отново се изненада колко бързо лети времето в пещерата. В този момент от другата страна на къщата започна да свети повече и скоро там се появи някакъв слуга. Савн загледа как слугата обикаля къщата и с помощта на дълъг прът пали лампите, окачени по стените. Когато приключи, цялата къща беше осветена, сякаш гореше.
След като слугата се скри, Савн погледа още малко къщата, а после продължи по пътя, право към нея и към голямата порта. Чувстваше се почти както си представяше, че трябва да се чувства войник, тръгнал на битка, но на друга една мисъл никак не му се искаше да се спира.
Застана пред вратата и се вторачи в нея. Изглеждаше прекалено проста, за да е част от къщата на Негова милост — най-обикновено дърво, и се отваряше и затваряше като всяка друга врата, макар че, разбира се, си имаше месингова брава, която му се стори прекалено сложна. Пое си дълбок дъх, затвори очи, отвори ги и почука.
Не последва нищо.
Изчака — стори му се, че минаха няколко часа, въпреки че не беше повече от минута. Но минута или не, почувства, че всичкият му кураж се изпарява. Тропна с крак и се спря уплашен, че някой може да го види.
Защо никой не идваше да отвори?
Защото не можеха да го чуят, разбира се — вратата беше много дебела.
Е, ами тогава как да привлече човек вниманието на слугите на Негова милост?
Огледа се и най-после видя едно дълго въже, провиснало на вратата. Без да си остави време да помисли, го дръпна веднъж, силно, и едва не изпищя, щом чу отвътре трополене и скърцане, сякаш се затъркаляха дънери.
Сърцето му, което от доста време тупкаше бързо, вече се разбесня сериозно. Всъщност той беше на ръба да се обърна и да хукне, когато вратата се отвори и той се озова лице в лице с някакъв слаб мъж с ъгловато лице, облечен в ливреята на барон Мала чука. След миг се сети, че това е Търи, един от слугите на Негова милост — понякога слизаше в селото за продукти. Търи всъщност го правеше, откакто Юзда беше заминал…