Даде си сметка, че е зяпнал. Опита се да проговори, но се наложи да се окашля.
— Е? — попита намръщен слугата.
Савн успя да изграчи:
— Моля за извинение, господине.
— Хмм.
Савн си пое дъх.
— Може ли да помоля за среща с Негова милост? Казвам се Савн, син съм на Квелли и Олани и…
— За какво искаш да се видиш с Негова милост, момче? — попита Търи, съвсем равнодушно и невъзмутимо.
— Ако благоволи Негова милост, за източняка.
Търи бавно килна глава на една страна, като объркано псе, и повдигна вежди.
— Нима?
— Да, благородни господине.
— Имаш информация за Негова милост?
— Аз… всъщност…
— Е, влизай тогава, а аз ще видя дали Негова милост е на разположение. Името ти, казваш, е Савн?
— Да, господине.
— И си селяк?
— Чирак съм.
— При кого?
— При майстор Знахар, лечителя.
При тези думи очите на Търи се опулиха и за миг той сякаш се стресна. После каза:
— О, влизай, влизай.
Отвътре къщата се оказа още по-величествена, отколкото отвън, особено след като на Савн му стана ясно, че просторната стая, в която стоеше — и в която нямаше нищо друго освен няколко куки на стената и друга врата срещу тази, през която беше влязъл — всъщност е просто място, в което хората да чакат и да си окачат наметалата.
— Почакай тук — каза му слугата.
— Да, господине — отвърна Савн, а Търи излезе през другата врата и я затвори след себе си.
Савн зяпна поразен чудесното тъмно лъскаво дърво — разбираше, че само тази празна стая трябва да е струвала на Негова милост повече, отколкото струваше цялата му бащина къща. Зяпаше изкусно изработената месингова дръжка на вътрешната врата и се мъчеше да прецени дали формата й му е позната — и тогава тя се завъртя и вратата се отвори. Той се стегна да срещне Негова милост, а после се успокои, щом видя, че пак е Търи.
— Ела с мен, момче — каза слугата.
— Да, господине — отвърна Савн и макар коленете му да бяха поомекнали, последва Търи и се озова в място по-разкошно, отколкото умът му можеше да побере. Стените сякаш блестяха и бяха украсени с пищни картини. Мебелите бяха огромни и се редяха със смайващо разнообразие, и Савн не можеше да си представи как би могъл да седне на някой стол или диван. Ярка светлина изпълваше всяко ъгълче на стаята, отразяваше се от предмети с невъобразимо предназначение, изработени от кристал, лъскав метал и керамика, гледжосана с някаква удивителна техника, от която синьото и червеното изглеждаха дълбоки и щедри като кафявата пръст в горските недра.
— Внимавай къде вървиш — сопна му се Търи.
Савн се овладя малко преди да се блъсне в една ниска маса, която сякаш беше направена изцяло от стъкло. Продължи напред вече по-предпазливо, като продължаваше да се оглежда, и изведнъж му хрумна, че някои от тези кристални и метални предмети са всъщност съдове за пиене. Не мислеше, че ще може да пие от такова нещо — ръката му щеше да трепери твърде силно.
Формите, цветовете и обкръжението изведнъж се промениха. Незнайно как се бе озовал в друга стая, която все едно представляваше съвсем друг свят, доколкото можеше да разбере това, което го обкръжаваше. След това осъзна, че предметите, с които е пълна стаята, всъщност са книги — различни книги, повече книги, отколкото можеше да прочете човек през целия си живот — повече книги, отколкото Савн можеше да допусне, че са писани някога. Стотици и стотици книги. Имаше сандъци, явно направени само за да ги поберат. Имаше маси, по които лежаха, разтворени небрежно за…
Погледът му изведнъж се спря на стоящата пред него фигура, облечена в блестяща бяла риза, на която изпъкваше голям червен скъпоценен камък, окачен на верижка. Панталоните също бяха съвършено бели и торбести, падаха чак до пода и напълно скриваха стъпалата. Савн погледна лицето и извърна очи ужасен. От една страна, въпреки че беше голям, му се стори странно колко човешки изглежда, после мисълта: „Та той е човек, в края на краищата“, неволно се оформи в ума му. Но още докато си го помисляше, усети, че се е смъкнал на колене и е опрял чело в пода, че откликва сякаш на нещо заровено в него толкова дълбоко, че не подлежи на осъзнаване или на решение. И докато стоеше така на колене, смутен и покорен, с образа на благородника атира, врязан в ума му, изведнъж го осени, че Негова милост е твърде блед.
Неестествено блед.
Постара се да не мисли какво може да означава това.
Когато Негова милост заговори, увереността в гласа му накара Савн да осъзнае, че Витията, с всичките му викове, крясъци и изблици на гняв само се е преструвал, че притежава власт — че истинската власт е нещо, което или е запечатано у някого още от рождението му, или изобщо не съществува. Интересно какво ли щеше да каже Влад за това.