— Какво има, момко? — каза Негова милост. — Моят слуга каза, че имаш да ми съобщиш нещо за източняка. Ако си дошъл да ми кажеш къде е, не си прави труда. Вече знам. Ако си дошъл да молиш за твоя майстор, още не съм свършил с него. Ако искаш да ми кажеш в какво състояние е източнякът и какви са защитите му, това е друг въпрос — ще те изслушам и ще те възнаградя.
Савн се помъчи да придаде смисъл на тази странна мешавица от думи и главата му се завъртя.
„Твоя майстор“.
Майстор Знахар?
„Още не съм свършил с него“.
Успя някак да изграчи:
— Не разбирам, ваша милост.
— Е, за какво си дошъл тук? Говори.
— Ваша милост, аз… — Савн затърси подходящите думи, затруднен отчасти от това, че вече не беше никак сигурен какво иска да разбере или дали смее да попита за каквото и да било. Вдигна глава и погледът му се спря на един човек, който явно беше тук още от самото начало, въпреки че не го беше забелязал. Мъжът — Савн беше сигурен, че никога не го е виждал — стоеше зад Негова милост, абсолютно неподвижен, с лице, лишено и от най-малкия намек за страст или чувство, облечен в сиво от глава до пети, освен черната дантела по ръкавите на ризата и високите черни ботуши. По някакъв неопределим и в същото време неоспорим начин, той му напомни за Влад.
Под яката на наметалото му се виждаше гербът на дома Джерег, сякаш на Савн му трябваше това, както и цветът на облеклото му, за да разбере, че това е убиецът, за който му беше говорил Влад.
Савн не можеше да откъсне очите си от него, а от своя страна, непознатият го гледаше с любопитството на човек, видял интересно стръкче трева, въпреки че мястото й не е в нечия градина, трева с необичаен вид, заради който си струва да й обърнеш малко внимание, преди да я отскубнеш и да я изхвърлиш.
— Хайде говори, момче — сопна се Негова милост, но Савн не можеше да направи нищо, освен да гледа зяпнал. Речта му се струваше нещо толкова далечно, че не можеше дори да си представи, че ще е способен да проговори отново — заповедта на Негова милост, колкото и настойчиво да звучеше, беше сякаш от някакъв друг свят. Негова милост, разбира се, не можеше да мисли, че той, Савн, ще е способен да оформи думи, още по-малко — изречения.
— Какво имаш да ми кажеш? — настоя Негова милост. — Повече няма да те питам.
Савн чу последното и се успокои; в този момент единственото, което искаше от живота, бе Негова милост да престане да го кара повече да говори. Помисли дали да не стане и да си излезе с поклони от стаята, но не беше сигурен, че краката ще го крепят, а ако това се окажеше нередно, сигурно нямаше да излезе жив от тази къща. Пълната глупост с идването му тук го порази изцяло и направи дар словото му още по-невъзможно.
Негова милост изсумтя презрително — или нетърпеливо — и каза:
— Махнете го оттук. Сложете го при другия. Бездруго нямаме повече време.
Чу се друг глас, много тих, с леко размазан акцент, и това убеди Савн, че е на джерега.
— Ти си идиот, Лораан. Можехме да разберем…
— Млъкни — отвърна Негова милост. — Сега съветът ти ми трябва по-малко от…
— По-малко от кога? По-малко от последния път, когато не ме послуша и…
— Казах, млъкни — повтори Негова милост. — Нямаме време за това. Трябва да убием един източняк, а войниците сигурно вече са на мястото.
— Ако го намерят преди утре заранта, ще си изям заплатата.
— Ще ти дам сол — каза Негова милост. — Знам къде да започнем да търсим и разполагаме с достатъчно хора, за да не ни отнеме повече от два-три часа.
Нечии груби ръце сграбчиха Савн под мишницата. Джерегът и атирата, изглежда, изобщо не забелязаха това.
— Ще изчезне преди да си го намерил — каза джерегът.
Савн усети, че го надигат, но коленете му се подкосиха и той се смъкна на пода.
— Едва ли. Поставил съм преграда.
— Около три квадратни мили пещери?
— Да.
Някой пак сграбчи Савн и го стисна здраво под мишниците.
— Значи вече е предупреден — каза джерегът.
Повлякоха го навън. Той зърна за последен път Негова милост, стиснал юмруци и втренчен в джерега, на чието лице се бе изписала подигравателна усмивка, също като тази, която се изписваше на лицето на Влад понякога. Негова милост каза:
— Нищо, че е предупреден. Разчитам на твоя… — И гласът на Негова милост бе заглушен от някакъв звук: Савн разбра, че е от стърженето на собствените му ботуши, докато го влачат навън.
Беше в пълно неведение през какви помещения го влачеха и дори не знаеше кой го влачи, въпреки че чуваше мъжки и женски глас, сякаш някъде отдалече — казваха му да тръгне сам, ако не иска да го напердашат до посиняване. Гласовете му се струваха несвързани с ръцете, които го дърпаха, а самото дърпане му приличаше повече на някаква природна сила, отколкото на работа на човешки същества.