Стигнаха до някакво стълбище и жената се засмя и предложи да го хвърлят долу. „Дано да не го направят“, помисли си той. Знаеше, че не може да им попречи с нищо.
Те обаче продължиха да го влачат надолу по стъпалата, а после през смътно осветен коридор. Накрая стигнаха до голяма дървена врата, обкована с желязо и с дебело резе. Подпряха го на стената и той тутакси се смъкна на пода. Чу някакво хлипане и разбра, че излиза от собственото му гърло. Чак сега вдигна глава и видя кой го беше влачил — двама души в ливреята на атира, и двамата въоръжени с големи мечове. Жената държеше тежък железен ключ. Отключи вратата и махна резето. После двама отвориха вратата, вдигнаха го, бутнаха го вътре и той падна по очи.
Вратата се затвори и той чу как ключът се превъртя и резето падна. Отначало вътре му се стори тъмно, тъй като нямаше фенери като в коридора, но след това разбра, че има някаква смътна светлина, идваща от светещия камък — устройство, за което Савн беше чувал, но никога не беше виждал. Беше окачен на тавана — на повече от десет стъпки над главата му. При други обстоятелства Савн щеше да се зарадва, че го вижда, и сигурно щеше да го огледа, за да разбере как работи, но сега беше твърде стъписан.
Чак сега разбра, че онова, което първоначално беше взел за купчина дрипи, всъщност е човек, и си спомни, че Негова милост каза нещо от рода на „Сложете го при другия“. Погледна по-напрегнато и след като очите му се приспособиха към оскъдната светлина, позна майстор Знахар. Приближи го и разбра, че ръката на майстора лежи над главата му някак неестествено. Зяпна, колебаеше се да го докосне, после постепенно започна да вижда някои от нещата, които му бяха причинили.
Стаята се завъртя и светлината помръкна. Следващите няколко минути Савн не можеше да си спомни ясно: говореше на майстора и викаше нещо към залостената врата, и се оглеждаше из килията, без да знае за какво, а после седна на пода и затрепери.
Летеше ниско, много под ръждивата пелена, отначало — близо до любовника си, а после — все по-далече, след като търсенето ги раздели.
Даващия им беше казал да внимават, да гледат да не пропуснат нищо, да оглеждат всяка педя по земята, като започнат от малкия кръг над входа на пещерата и го разширяват малко по малко.
Не бързаше. Любовникът й се беше успокоил, след като Даващия вече изглеждаше извън опасност, а денят беше чудесен и прохладен. Нито за миг не забравяше какво прави — очите й и цялото й внимание бяха върху земята долу, — но това не й пречеше да се порадва на удоволствието от полета. Освен това краката бяха започнали да я болят.
Позна голямата скала, къщата и виещия се път — неща, които бе виждала, но които не значеха много за нея. Първо, там нямаше никакво месо, нито живо, нито мъртво. В същото време усещаше, с крилете и с дъха си, разликата в допира на въздуха, когато летеше над поля или над гори, над вода или над земя, по която вече бяха останали само стърнища. Всичко това усилваше удоволствието на полета.
Винаги можеше да почувства къде е съешникът й и си говореха, ум с ум, докато летяха, а най-сетне погледна надолу и видя мекия. Това й се стори странно и след като помисли малко, реши, че е защото го нямаше допреди миг, а трябваше да е видяла приближаването му. Направи един широк кръг и видя другия, появил се също толкова неочаквано като първия. Спомни си, че Даващия можеше да прави нещо такова, и реши, че ще трябва да му го спомене. Отново закръжи и ето, че се бяха появили цяло стадо меки — вървяха по пътя, който навлизаше в рехава, обрасла с треви гора.
Повика любимия си и той веднага дойде. Огледа ги — знаеше за навиците им повече от нея; после каза на Даващия какво са открили. Погледаха още малко, докато стадото остави пътя и тръгна по тясната крива пътека към пещерите.
Тогава се върнаха при Даващия, за да видят какво ще поиска от тях.
16.
Мисълта постепенно се върна — носеше със себе си чувства, като щръкнали зад рало корени. Савн лежеше съвсем неподвижно и чакаше мъглата на обърканите му сънища постепенно да се разнесе, заместена от облаците на паметта. Погледна да види дали майстор Знахар наистина е до него; като го видя, стисна очи, сякаш така можеше да заглуши съчувствената болка. След това се заоглежда, взираше се във всичко, което не бе неговият майстор и не бе толкова ужасно пострадало.