Стоновете преминаха в крясъци.
— … хората от селото започнали да се чудят какво ли има по това течение и да говорят как…
Крясъците се усилиха.
— …как могат да измислят начин да пътуват нагоре по течението въпреки опасните бързеи и коварните въртопи. Някои говорели да използват вятъра, но…
Скоро Савн престана да чува както собствения си глас, така и виковете на майстора, освен едно далечно, монотонно бръмчене. Вниманието му се беше съсредоточило в наместването на костите и в припомнянето на всичко, което го беше учил майсторът: да прилага силен и постоянен натиск и да стиска равномерно с ръцете, да внимава нито един пръст върху костта да не натиска по-силно или по-слабо, отколкото трябва, за да не причини на пациента ненужна болка. Пръстите му напипваха стържещите една в друга кости и той чуваше звуците, които издаваха, макар и през бръмченето на собствения си глас. Лицето на майстора бе станало пепеляво от болка, въпреки сънната трева, но той нито забавяше, нито спираше работата си. Помисли си, че майсторът — истинският майстор, не този окаян и съсипан старец, когото лекуваше — щеше да се гордее с него.
Историята се разказваше сама и той работеше под ритъма й, тъй че гласът му се повишаваше на най-вълнуващите места тъкмо когато ръцете му бяха най-заети и пациентът имаше най-голяма нужда да бъде разсеян. Майстор Знахар се оказа търпелив пациент и толкова по-добре, защото нямаше как да го обездвижи.
Но като че ли му отне твърде много време.
Савн гледаше майстора, който лежеше по гръб и стенеше, превързан с ивици плат от дрехите му и с плувнало в пот лице. Собственото му лице май беше също толкова мокро, колкото и на майстора. Понечи да пийне вода, видя колко малко е останало и я предложи на майстора, с още сънна трева. Знахарят я прие мълчаливо.
След като му помогна да пие и да изгълта билката, забеляза, че ръцете му треперят. Какво пък, по-добре сега, отколкото докато работеше. Надяваше се, че си е свършил работата добре. Майсторът отвори очи и рече:
— Канеха се да почнат и пръстите ми. Не можех да ги оставя да…
— Разбирам, майсторе. Мисля, че самият аз щях да им го кажа веднага.
— Много се съмнявам — отвърна майсторът и отново затвори очи. Савн се премести до стената да си отдъхне и когато понечи да се облегне, усети, че нещо го убива в гърба. Опипа и разбра, че го боде нещо от малкия вързоп, пъхнат в задницата на панталона. Отне му време, докато се сети, че е увитият в кърпа кухненски нож.
Разви го и го загледа. Беше го почистил много грижливо, след като наряза норската, за да я сготви за Влад, така че ножът блестеше въпреки оскъдната светлина в килията. Острието беше дълго цяла педя, широко при дръжката и стесняващо се към върха, с резец, достатъчно тънък, за да може да среже и най-крехкото месо на платиката, а върхът му беше добър само колкото да изтръгне мускул на кетна от кокала. Гледаше го и се чудеше, а дланите му затрепериха още по-силно.
Представяше си как стиска ножа и с бой си пробива път през всичките стражи на Негова милост, а после освобождава Влад в последния миг. Знаеше, че е невъзможно, но мисълта за това не искаше да го напусне. Как щеше да се чувства, мислеше си Савн, ако позволеше източнякът да бъде убит, а може би и майстор Знахар също така, след като разполагаше с нож, а нямаше дори да се опита да го използва? Какво щеше да си каже, когато остарееше — уж лечител, а позволил двама останали на грижите му души да загинат, без да опита дори да предотврати това? А пък ако напуснеше дома си, щеше да прекара целия си живот с мисълта, че бяга от собствената си страхливост. Нямаше да е честно точно това решение, което бе станало особено важно, да му бъде отнето от нещо, което не беше по негова вина.
Заобръща ножа в ръката си. Съзнаваше колко глупаво щеше да е да предизвика воин с меч, след като имаше само един нищо и никакъв кухненски нож, и нещо повече, никога в живота си не беше участвал в бой с ножове. Беше видял как Влад се биеше с няколко войници на Негова милост и не можеше да си представи как ще направи това на някого, колкото и да му се искаше.
Поклати глава и се взря в ножа, сякаш той можеше да му даде отговорите.
Откъм вратата нещо изскърца и той разбра, че ключалката се превърта и резето се смъква. Не знаеше колко време е минало — половин час, един? Изправи се и се облегна на стената, с ножа, притиснат до бедрото. Влезе един от стражите и без да поглежда към майстор Знахар или към Савн, плисна вода в купата.
Стори му се много голям, много силен, много пъргав и много опасен.
„Не ставай идиот — каза си Савн. — Той е воин. Целият му живот минава в боравене с оръжия. Мечът на колана му може да те съсече на късчета преди да си направил и две крачки. Това е лудост. Все едно да се самоубиеш“. Вече си беше казал тези неща, но сега, когато беше дошъл моментът, с пазача пред него, безумните идеи в главата му не искаха нито да се вслушат в здравия разум, нито да стигнат до някакво по-твърдо намерение. Поколеба се, загледан във войника, а после, докато той бе с гръб към него, запристъпва боязливо към вратата с ножа, все така притиснат до бедрото.