„Пълна лудост — каза си. — Ако ножът имаше хубав връх, щеше да можеш да го удариш в бъбреците, но няма. А не си достатъчно висок, за да му срежеш гърлото“.
Стражът привърши и се надигна.
„Ножът е тежък и все пак има някакъв връх. А аз съм силен“.
Все така без да си прави труда да погледне към Савн или към майстор Знахар, пазачът тръгна към вратата.
„Ако ударя така, че да използвам цялата си сила, и ако улуча подходящото място, може би…“
Така и не разбра кога взе съзнателно решението си, но само за миг си представи как Негова милост стои тук до джерега, докато хората му трошат кокалите на майстора. Пое си дъх.
И когато войникът стигна до вратата, скочи зад него, избра си точката и заби с все сила ножа в средата на гърба му, точно до гръбнака, натика ножа навътре в плътта, завъртя го и дръпна към гръбначната жила, всичко — с едно движение. Натискът на ножа в гърба на войника беше силен — ръката му се разтърси чак до рамото и Савн сигурно нямаше да може да довърши удара, ако беше опитал нещо по-сложно. Но беше едно движение, също както майстор Знахар веднъж беше извадил червея Бър от бедрото на Лакий. Едно движение, забиваш, завърташ вътре и изваждаш. Изваждане на червея Бър или срязване на гръбнак, не беше ли все едно?
Знаеше къде се цели и какво точно ще се получи. Стражът омекна, все едно че краката му бяха от вода, издаде само едно тихо охкане и се смъкна на пода, като дръпна ножа, забит в гръбнака му, от ръката на Савн. Падна на лявата си страна, затискайки меча под себе си, но все пак с рефлекса на опитен воин посегна към него.
Савн понечи да скочи отгоре му, но куражът му изневери. Стражът като че ли не можеше да използва краката си, но се извъртя на другата страна и отново посегна за меча си. Савн отстъпи назад, колкото може по-далече от войника, и загледа с ужас как той успя да извади меча от ножницата. Запълзя към Савн и очите му не се откъсваха от него, и лицето му се беше изкривило в гримаса — от омраза, от болка, а може би и от двете. Савн се опита да се свие колкото може повече до стената, в ъгъла.
Разстоянието между тях намаляваше ужасно бавно и Савн изведнъж си помисли, че ще живее и ще стигне до дълбоки старини, свит така в ъгъла на килията, докато стражът пълзи към него — цял живот в очакване на неизбежното забиване на меча — всичко това събрано в някакви седем стъпки, сантиметър по сантиметър.
Всъщност воинът беше на цели четири стъпки от него, когато изохка и се отпусна. Дишаше, но не можеше повече да пълзи. Савн, от своя страна, също не помръдваше: гледаше облещен мъжа, чиято кръв се просмукваше през ризата и се стичаше по пода около него.
След няколко минути мъжът спря да диша, но дори тогава Савн не можеше да помръдне. Накрая гаденето надмогна ужаса му и поведе краката му през килията до нощното гърне в отсрещния ъгъл — трябваше да повърне.
Избълва всичко, което можеше да избълва, вдиша и издиша няколко пъти и накрая спря, разтреперан и изтощен. Оплакна устата си с вода от тази, която беше донесъл пазачът, и остави в купата достатъчно за майстора, след като се събуди. Не знаеше как майсторът ще я изпие, но вече не можеше нищо да направи за него. Все пак провери дишането му и опипа челото му.
После боязливо пристъпи към трупа. Беше клал прасета, кетни и дори една коза, но никога не беше убивал човек. Представа нямаше колко умрели животни е виждал, но това беше едва вторият път, когато виждаше отблизо мъртвец.
Да, едно умряло животно често пъти лежеше почти все едно, че си почива, без краката му да са изкривени странно, и дори главата му изглеждаше както трябва. Това беше чудесно. Но в един мъртъв човек трябваше да има нещо по-различно — трябваше да има нещо, което да говори на всеки, който го погледне, че животът, душата е напуснала тази обвивка. Трябваше да има, но нямаше.
Стараеше се да не го гледа, но най-добрият нож на Танер — нож, който Савн беше държал хиляда пъти, за да реже риба и зеленчуци — привлече погледа му. Изведнъж си представи как Танер му казва: „Оставил си го в някакъв труп ли, Савн? А сега какво да продам за друг нож? Знаеш ли колко струва такъв нож? Как може да си толкова немарлив?“ За малко щеше да започне да се кикоти, но знаеше, че ако започне, няма да може да спре, затова вдиша дълбоко, прескочи трупа и се прилепи до стената.