Стори му се редно да затвори вратата. Зачуди се какво ли ще си помисли майстор Знахар, когато се събуди с един мъртъв войник, вместо с жив чирак. Преглътна и тръгна по коридора, но преди да се е усетил, започна да подтичва, а след това — да тича с все сила: по същия коридор, по който го бяха влачили само преди няколко часа. Дали този, когото беше убил, беше същият, който го бутна в килията? Не знаеше.
Стигна до едно място, където нагоре водеха стъпала, а коридорът продължаваше да се спуска надолу, спря, облиза устни и затаи дъх. „Мисли, Савн. Сега какво? Накъде?“
Нагоре означаваше свобода, но горе също така беше Негова милост, както и джерегът. Коридорът пък можеше да води почти навсякъде — навсякъде освен навън. Нямаше смисъл да продължава по него, а горе не можеше да се качи. Нито можеше да се върне в килията, защото трупът беше там. Помисли си, че ще полудее, ако му се наложи да го види пак.
„Опитвам се да го реша логично — помисли си той. — Това е безсмислено. Ситуацията е нелогична и по-добре да си призная, че нямам кураж да се върна горе и да рискувам да срещна Негова милост. А те ще намерят трупа и ще ме убият, сигурно по някакъв ужасен начин“. За миг помисли да се самоубие, но ножът беше останал в тялото на мъртвия.
И тогава си спомни за пещерите.
Да. Пещерите, за които Влад беше казал, че водят до имението. Ако беше така, то къде точно в имението щяха да стигнат? Долу. Можеха да са само долу.
Нямаше накъде да тръгне освен надолу, по спускащия се коридор, а после… може би, ако не намереше път към пещерите, щеше да намери някое място, където да се скрие, поне за известно време, поне докато не успее да измисли нещо.
Осъзна, че стои в тъмното вече от няколко минути. Опита се да възстанови в ума си изминатия път и смътно си спомни, че се беше спуснал по някакво дълго стълбище, до някаква врата в дъното, намери я отворена, мина през нея и след като вратата се затвори след него, откри, че няма никаква светлина.
Никога не беше попадал в толкова пълен мрак и се учуди защо не изпада в паника — беше по-скоро смайващо, отколкото страшно и странно — някак спокойно. Искаше му се да седне и просто да си почине.
Но не можеше. Трябваше да направи нещо, макар че представа нямаше какво. Те щяха да търсят Влад и ако го намереха, той нямаше да има никакъв избор, освен да рискува с телепортиране, а беше казал, че може да не… Спомни си откъслеци от един разговор.
„Едва ли. Поставил съм преграда“.
„Около три квадратни мили пещери?“
„Да“.
И…
„Стига да не са поставили телепортна преграда около целия район…“
Изведнъж го осени. Единствената възможност за Влад да се спаси си беше отишла, а той не беше в състояние да се бие. О, джерегите му със сигурност щяха да се бият за него, но какво можеха да направят срещу всичките хора на Негова милост?
А ако Влад беше казал истината за убиеца, което вече изглеждаше възможно, то този убиец носеше моргантско оръжие.
Само да можеше някак да стигне до Влад. Но дори да можеше, какво можеше да му каже?
Изхода, разбира се.
Изведнъж нещата се оказаха същите, както докато изцеряваше източняка. Решение имаше; трябваше да има начин. Само ако…
Вещерство? Да говори на Влад с ума си?
Но не. Влад носеше онзи амулет, който възпрепятстваше такива неща.
От друга страна, дали не беше възможно да…
Мисълта беше много неприятна и Савн не знаеше от кое се бои повече — от възможния провал или от успеха, но това беше единственият шанс за Влад.
Седна в пълния мрак и вдиша дълбоко. Отначало не мислеше за нищо друго, освен за дишането си и как да освободи тялото си от напрежението. Умът му отказваше да съдейства — продължаваше да му показва какво ще стане, ако се провали или ако много закъснее. Но той гледаше всяка сцена на смърт и изтезания, оглеждаше я грижливо и я изтласкваше настрани, и докато правеше това, започна да се отпуска, точно както го беше научил Влад — започваш от темето и продължаваш все по-надолу.
Отне му повече време, отколкото трябваше, но разбра, когато се озова там — зареян далече от целия свят, способен да отиде където пожелае, навсякъде и никъде.
Представи си пещерата и лежащия там източняк, със затворени очи, с двата джерега до него, все още не знаещ какво става. А може би Влад беше буден, но не можеше да направи нищо?
Нарисува в ума си картина с по-големия джерег и се съсредоточи върху нея, помъчи се да му заговори. Дали съществото го разбираше? Как можеше да общува с такъв звяр; как щеше да разбере дали е успял?