Опита се да си представи какво изпитва неговият ум, но му беше непосилно. Представи си го и си представи себе си, как го зове, и си представи как съществото му отвръща, но доколкото можеше да прецени, не стана нищо. Отчаян, изкрещя в ума си посланието, но все едно че крещеше на въздуха.
След известно време — не знаеше колко — се върна в себе си, разтреперан и изтощен. Отвори очи, но беше все така тъмно и сега мракът вече започна да го плаши. Насили се да се надигне бавно и протегна ръце напред. Но чакай, откъде беше влязъл? Беше седнал, без да се обръща, значи сега трябваше да се обърне. Направи го, посегна отново, но не докосна нищо.
„Не изпадай в паника. Само не изпадай в паника. Не може да е далече“.
Опита предпазливо стъпка напред, не се блъсна в нищо и отново опипа с ръце. Нищо. После рискува с още една стъпка и този път напипа хладния влажен камък на стена. Прииска му се да я разцелува.
Плъзна се напред, почти се долепи до стената, и се пресегна в двете посоки, и намери вратата. Тъмнината ставаше още по-застрашителна, затова се успокои, като усети, че вратата се отвори леко на кожените си панти. Светлината, която влезе през нея, беше много малко и щом надникна, Савн видя, че идва от единствения фенер, окачен горе на стълбището. Зачуди се колко често ги проверяват тези фенери и кой ги пълни, и кога, а и колко масло може да има в този.
Но не му беше времето за това. Качи се по стъпалата, свали фенера и отново мина през вратата. Помещението се оказа голямо и освен няколкото дървени маси — празно. Погледна пода и не се изненада, като видя смътните знаци по него — точно това трябваше да е мястото, където Негова милост е свикнал да си прави магьосническите работи. Но макар и да не знаеше все още какво търси, знаеше, че не е точно това.
Една от стените, най-отдалечената от вратата, изглеждаше необичайно. Той отиде при нея, като заобикаляше внимателно знаците по пода, и вдигна фенера. Имаше няколко — по-точно четири — подобни на врати вдлъбнатини в стената, всяка висока около десет стъпки и може би пет стъпки широка в основата, леко стеснена нагоре. И пред всяка имаше по един канал, всечен в каменния под и преминаващ по дължината на помещението до нещо като плитък сух кладенец.
След като ги проследи, Савн се върна пред стената и отново огледа вратите. Приличаха почти на…
Почти на тунели.
Или шлюзове.
Да. Ето ги, точно там, където трябваше да бъдат. Вторачи се в тях. След неизвестно колко време светлината на фенера започна да примигва и това го извади от унеса и му напомни, че ако изобщо смята да прави нещо, сега е подходящият момент. Огледа помещението с надеждата, че ще види някой инструмент, с който да отвори вратите, но стаята беше празна. Спомни си, че Влад спомена нещо за капани и за аларми, но нямаше смисъл да се тревожи, че може да ги включи, след като не можеше да измисли как да отвори шлюзовете.
Пристъпи към единия и го удари с юмрук, и наистина прозвуча кухо. Огледа стената около него, пода, после тавана.
И ето я — веригата, висяща от тавана, все едно че казваше: „Дръпни ме“. И за да не би да не е достатъчно очевидно, имаше още три, по една пред всяка врата. Като помислиш, защо пък Негова милост да си създава затруднения на собственото си работно място?
„Е — запита се Савн, — а сега какво?“ Дръпнеше ли веригата, шлюзът щеше да се отвори и всякаквите там аларми щяха да се задействат, и несъмнено Негова милост щеше да се появи толкова бързо, колкото можеше да се телепортира. Тогава какво? Можеше ли той да се измъкне?
Изключено.
Помисли дали да не се опита още веднъж да стигне до ума на джерега, но в същия момент подскочи почти обезумял, щом чу тихото „тап-тап“, идващо неясно откъде.
Озърна се панически и отново го чу.
Дали в края на краищата не беше успял да стигне до джерега?
„Тап-тап“… „Тап-тап“.
Проследи звука и откри, че — безспорно — идва иззад единия от шлюзовете.
Повече не се поколеба. Застана пред него, разкрачен над малкия канал, протегна се нагоре и хвана веригата. Беше грапава от ръжда. Дръпна я.
Отначало тя не помръдна, сякаш беше съвсем ръждясала от времето, но той вложи цялата си тежест и изведнъж веригата поддаде.
На смътната светлина на фенера за миг му се стори, че стената се отдръпва, но след това го видя съвсем ясно — вратата се отвори със силно скърцане и пропусна малък поток вода, двойка джереги, Полий, мокра до кости и изплашена, и един много мокър, много пребледнял, много потресен източняк, който залитна напред и рухна на пода в краката му.