— Номерът ти не върви, източняк — каза Негова милост. — Ищван, той е изнервен. Може би наистина е ранен. Защо просто не го довършиш? Вдигнал съм всички защити и не мисля, че може да направи нещо.
— Да — каза Влад. — Вярно бе, Ищван. Довърши ме, после той ще довърши теб. Защо не го помолиш той да ме довърши? Страх ни е, че ще загубим парите ли, а? Не, разбира се, защото вече са ти платили, а много добре знаеш, че бездруго ще трябва да го уб…
Нова мълния и Савн видя Негова милост, вдигнал ръце високо над главата си. В същото време Влад изохка.
„Влад, добре ли си?“
„Държа се. Едва-едва“.
„Не можеш ли да направиш нещо?“
„Вече не нося отровни стрели, а нямам сила да хвърля нож. Имаш ли някакви идеи?“
Отново блесна мълния и освети всичко. Убиецът се беше придвижил вдясно на Влад, но продължаваше да стои на разстояние. Влад се беше отместил на около стъпка вляво и продължаваше да размахва златната верига пред себе си. Лойош се беше вкопчил в рамото на Савн и от време на време го стискаше с ноктите си. Савн съжали, че не може да разбере какво иска да му каже. Щеше да е почти смешно, ако някоя гениална идея за бягство се бе оформила в мозъчето на летящото влечуго и горкото същество не можеше да я съобщи. Но разбира се, едва ли беше това, иначе Лойош щеше да я каже на Влад. Освен, може би, ако беше нещо, което Влад нямаше да одобри. Но ако това, което Влад нямаше да одобри, можеше да го избави?
Е, Влад явно нямаше да одобри Савн да направи нещо рисковано, докато на Лойош сигурно щеше да му е все едно. Но какво всъщност можеше да направи той? Едва ли можеше да нападне убиеца с голи ръце, в тъмното. А да направи нещо на Негова милост беше както невъзможно, така и немислимо.
„Толкова си убеден, че вашият барон Мала чука е непобедим и съвършен, че си стоиш така и го оставяш да те убие, вместо да вдигнеш пръст да се защитиш“.
Влад беше прав за това, също както беше прав за убиеца и за моргантското оръжие, и дори за това, че Негова милост е…
Можеше да си представи как джерегът му казва: „Най-после го разбра, глупак!“. Защото наистина го беше разбрал, само дето не знаеше дали куражът му ще стигне да направи нещо.
„Толкова си убеден, че вашият барон Мала чука е непобедим и съвършен, че си стоиш така и го оставяш да те убие, вместо да вдигнеш пръст да се защитиш“.
Глождеше го, защото беше вярно, и сега, когато вече смяташе, че знае какво може да направи, го глождеше още повече.
„Савн, недей — каза Влад в ума му. — Просто се измъкни оттук“.
Савн го пренебрегна. Коленичи в бавно течащата под него вода и напълни фенера. „Савн!“
Сестра му прошепна:
— Какво правиш?
— Изчакай! — отвърна й той шепнешком. — Не мърдай.
Изправи се и запристъпва колкото можеше по-бързо натам, където за последен път беше видял Негова милост, вдигнал пред себе си фенера, пълен с Тъмната вода, застояла и ленива. „Когато е застояла и ленива, може да се използва, за да отслаби и отблъсне немрящия…“
Гласът на Негова милост се чу точно пред него.
— Какви са… Ищван! Убий ми, моля те, този дребосък текла.
Савн усети, че ръката му трепери, но продължи да пристъпва напред.
— Не виждам нищо! — отвърна джерегът.
— Тогава направи светлина. Побързай! Нищо не мога да направя, докато…
— Източнякът…
Негова милост изръмжа нещо неприлично по адрес на източняка, но Савн го подмина с безразличие и продължи да пристъпва напред. Почти не мигна, когато стаята се изпълни със смътна светлина, и колкото и странно да беше, сякаш нямаше значение, че вече можеше да види Негова милост, едва на пет стъпки разстояние — Негова милост го гледаше с гняв и бавно отстъпваше.
Савн някак разсеяно се зачуди как ли ще преживее атаката на убиеца джерег. Но атака не последва, защото в този момент Лойош излетя от рамото му.
Савн не можа да се удържи — обърна се и загледа как Лойош и женската му половинка връхлетяха едновременно. Явно магиите на Негова милост, които ги бяха възпирали, вече ги нямаше. Ищван изръмжа и замахна към джерегите с моргантската кама. Извърна се и явно осъзна едновременно със Савн, че е изложил гърба си на Влад и че е в обхвата на сабята му.
Опита се да се извърти, но вече беше късно. Савн трепна, като видя как Влад, в неговото състояние, се напряга да изпълни толкова съдбоносното движение, но източнякът се справи — върхът на сабята му проникна дълбоко в гърба на убиеца, точно над сърцето. В същото време Полий крещеше: „Савн!“, Влад продължи напред, залитна и падна по очи, а убиецът изпищя и моргантската кама изхвърча във въздуха, и…
… и фенерът беше избит от ръката на Савн, падна и се пръсна на пода. Той се обърна навреме, за да види как Негова милост се съвзема от ритника, явно оказал се много труден за него, ако можеше да се съди по съсредоточеното усилие, изписало се на лицето му, и изпита някакво невъзможно съчетание от гордост и от срам, че е причинил болка на Негова милост. Зачуди се какво ли щеше да направи Негова милост сега, но…