… не разбра, защото магическата светлина на убиеца загасна и стаята изведнъж се изпълни с катранен мрак. Изглежда, близостта на Тъмната вода бе отнела магическите сили на Негова милост, но всъщност не беше го наранила — той все още можеше да рита. Което означаваше, че може също така да сграбчи Савн за гърлото, да го събори и да го стъпче. Савн понечи да отстъпи, но ударът, който последва, го събори на гръб и главата му се натресе в каменния под.
Прилоша му. Беше почти сигурен, че ще умре — най-лошото, не бе сигурен дали си го е заслужил.
Хрумна му, че е изпаднал отново във вещерското състояние, макар този път по случайност, от удара на главата му в пода. Нямаше какво да направи, но пък беше приятно — да кръжиш над стените и да се рееш из въздуха като безтелесен джерег. С тялото му ставаха ужасни неща и той самият беше извършил ужасни неща, но всичко това вече беше без значение. Можеше да…
А там, пред него, стоеше Негова милост, озъбен в ужасна усмивка, вдигнал високо ръце и готов да го смачка, както Савн би смачкал някое насекомо.
— Аз не съм насекомо! — изкрещя Савн с глас, който никой не можеше да чуе, и в безпомощна ярост полетя право в лицето на Негова милост: отричаше го и очакваше съзнанието му да свърши и да се потопи в съня, от който няма събуждане.
Усети как нещо се прекърши, но и това нямаше вече значение, дори да беше самият той. Изпита смътна надежда, че Влад все пак ще оцелее, но не виждаше…
… не виждаше нищо, защото стаята беше тъмна, а мислите му, всичко, което беше останало от тях, се пръскаха в мъгла и изчезваха.
Това, за което я молеше, бе невъзможно.
Не физически невъзможно: злото нещо хвърчеше и се въртеше точно пред нея и да го улови във въздуха изобщо нямаше да е проблем, дори в този пълен мрак. Можеше да види точно къде е по целия му път във въздуха. Но беше невъзможно. Докосването на такова нещо беше…
Но любимият й беше настоятелен. Любимият й казваше, че ако не го направи, Даващия ще умре. Тя не разбираше как е възможно, нито защо ще се окаже много късно, ако не го направи веднага, и тогава злото нещо стигна най-високата си точка на дъгата и започна да пада.
Не разбираше какво е то, но ненавиждаше идеята да се доближи до него. Нищо не бе ненавиждала повече. Не разбираше ли той, че…
А любимият й казваше, че вече няма време, че трябва да го хване сега, веднага, защото иначе немрящият мек ще убие Даващия, а дори и да не го направи той, нима не чувала стъпките на другите меки, които идели насам? Длъжна била да му повярва, казваше й — тези, които идели, не били приятели.
И какво трябваше да направи тя, след като го улови? Зачуди се, но въпреки това изпълни молбата му — изтръгна го от въздуха, като го стисна внимателно за костената част, постара се да го задържи колкото може по-далече от себе си и…
Това ли трябваше да направи? Как?
Другият мек, онзи, с когото Даващия беше започнал да прекарва много време напоследък, онзи, който го беше спасил, беше някъде тук, близо, но не можеше да го види.
Любимият й можел да го усети? Достатъчно добре, за да разбере къде е ръката му? Да я насочи до… О, добре тогава.
И той я поведе, и тя тръгна накъдето й казваше, и в подходящия момент пусна злото нещо да падне в ръката на мекия, който беше спасил Даващия — въпреки че й се струваше странно, че някой, който би направил това, ще използва такова нещо. Какво щеше да направи с него?
Въпреки че не можеше да види, все пак разбра за какво щеше да му послужи — заби го в хълбока на другия мек, немрящия, който беше върху него и стиснал гърлото му, изтръгваше живота от него.
Странното беше, че и двамата изпищяха — първо онзи, който беше намушкан, а после и другият, който го намушка, и двамата сякаш пищяха по-скоро в ума й, отколкото в стаята, и писъците им продължиха много дълго.
Всъщност онзи, който беше останал жив, изобщо не престана да пищи в ума й, дори след като беше престанал да пищи на глас. Продължаваше да пищи и да пищи, дори след като Даващия успя да направи малко светлина, да ги събере всички и да ги отнесе много, много далече, далече от мястото, където лежеше злото нещо с двете тела, в тъмната пещера.