Както винаги, докато пиеше бавно кафето си, погледът му не преставаше да пробягва върху вече напълно изоставения град. Под призрачната светлина на луната малкото останали постройки наподобяваха надгробни камъни в гробище.
След откриването на златоносна скала през 1874 към долината Сан Мигел започнали да прииждат рудокопачи, които построили селище и го нарекли Пандора — на името на красивата девойка и нейната кутия, пълна със загадъчни духове от гръцката легенда. Заинтересовани банкери от Бостън закупили минните участъци, финансирали минната операция и изградили голяма обогатителна фабрика за благородни метали само на три километра от по-известния миньорски град Телърайд.
Те нарекли рудника „Рай“ и скоро Пандора се превърнала в малко градче с двеста жители и собствена пощенска станция. Бели огради се издигали около старателно боядисаните къщи с окосени зелени морави и въпреки че Пандора била разположена в каньон само с един път за влизане и излизане, селището не било изолирано. Пътят за Телърайд се поддържал добре, а южната железопътна линия „Рио Гранде“ имала разклонение до Пандора, по което се превозвали пътници и продоволствия за рудниците, а обработената руда — през вододела в Скалистите планини до Денвър.
Някои хора се кълнели, че рудникът е прокълнат. Човешката цена за изкопаването на злато на стойност петдесет милиона долара в продължение на четирийсет години била много висока. Общо двайсет и осем рудокопачи загинали във влажните и опасни шахти — от тях четиринайсет само при една злополука — а близо сто души били осакатени завинаги след странни произшествия и свличания на скали.
Още докато били живи, първите заселници на Телърайд твърдели, че чували стоновете на призрака на един от мъртвите рудокопачи из празните шахти, с обща дължина от шестнайсет километра, прорязващи стръмните, злокобни сиви скали, издигащи се на 4 000 метра към ленивото синьо небе над Колорадо.
До 1931 година всичкото злато, което могло да се извлече от рудата с помощта на химикали, било изчерпано. Рудникът „Рай“ бил затворен. През следващите шейсет и пет години той се превърнал в спомен и в бавно зарастващ белег върху красивата местност. Едва през 1996 година празните шахти и тунели чули отново стъпки на ботуши и удари на кирки.
Маркес отмести поглед към планинските върхове. Бушувалата в продължение на четири дни буря бе отминала преди седмица и бе увеличила с още метър и двайсет снежната им покривка. Покачващата се температура, съпровождаща настъпващата пролет, превръщаше снега в консистенция, наподобяваща картофено пюре. Беше сезонът на лавините. Във високата местност условията бяха изключително опасни и на скиорите се препоръчваше да не се отклоняват от установените ски писти. Доколкото знаеше Маркес, Пандора не е била затрупвана от лавини. Той беше спокоен, че семейството му е в безопасност, но подминаваше риска за себе си всеки път, когато шофираше по стръмните заледени пътища през зимата и работеше съвсем сам дълбоко в недрата на планината. С наближаването на топлите дни лавината беше нещо, което се очакваше.
Само веднъж през годините, прекарани в планината, Маркес беше виждал лавина. Неизразимата й красота и мощта, с която помиташе надолу към долината скали, дървета и сняг във вид на огромни облаци заедно с оглушителен тътен, беше гледка, която той никога нямаше да забрави.
Най-сетне Маркес сложи предпазната си каска на главата, седна зад кормилото на пикапа и запали двигателя. Остави за няколко минути на празен ход, за да загрее, преди да потегли предпазливо по тесния черен път, водещ към рудника, който навремето е бил главното златно находище в щата Колорадо. Гумите на колата оставяха дълбоки коловози в снега, донесен от последната буря. Той караше внимателно по виещия се нагоре път и много скоро височината на стръмния склон встрани от пътя стигна до неколкостотин метра. Едно неовладяно поднасяне на колата, и спасителите щяха да вадят натрошеното тяло на Маркес от усуканата ламарина на прекатурения в дола товарен автомобил.
Местните хора намираха постъпката му да купи стария рудник „Рай“ за глупава. Колкото и злато да е имало в него, то отдавна бе изкопано. И все пак никой освен един банкер от Телърайд не беше и сънувал, че вложението на Маркес го беше направило богат човек. Той далновидно бе вложил доходите си от рудника в недвижимо имущество и с процъфтяването на зимния курорт беше реализирал близо два милиона долара.
Маркес не проявяваше интерес към златото. В продължение на десет години той бе обикалял по света, за да търси скъпоценни камъни. В Монтана, Невада и Колорадо бе влизал в старите изоставени златни и сребърни рудници, за да търси минерални кристали, които могат да бъдат изсечени в скъпоценни камъни. В една от галериите на рудника „Рай“ беше открил жила от розови кристали, която тогавашните рудокопачи взели за безстойностен камък. Още в естественото му състояние Маркес разпозна този камък като родохрозит — ефектен кристал, който се среща в различни части на света в нюансите от розов до тъмночервен.