Още не бе довършила изречението, когато силен тътен се разнесе някъде от дълбините под кухината. Последва стържещ звук от разцепващи се дървени греди, а след това екот от падащи камъни. Силен порив на въздух нахлу през пукнатината в каменната стая и запокити всички на каменния под.
После осветлението угасна.
3.
Грохотът дълбоко в недрата на планината отекна зловещо в скритите участъци на тунела и бавно заглъхна в задушаваща тишина. Невидим в непрогледната тъмнина, прахът, вдигнал се от разтърсването, нахлу през тунела в скалната пукнатина и проникна в кухината като невидима ръка. Всички започнаха да кашлят, когато прахта напълни носовете и устата им и заскърца между зъбите им.
Пръв Амброуз успя да изрече свързани думи.
— Какво, за бога, беше това?
— Срутване на скала — отвърна хрипливо Маркес. — Сигурно се е срутило горнището на тунела.
— Пат! — извика Амброуз, опипвайки в тъмнината. — Ранена ли си?
— Не — отвърна Пат през пристъпи на кашлица. — Въздухът ми бе изкаран, но съм добре.
Той напипа ръката й и й помогна да се изправи на крака.
— Ето, вземи носната ми кърпа и си закрий лицето.
Пат застана неподвижна, докато се опитваше да си поеме въздух.
— Имах чувството, че земята се взриви под краката ми.
— Защо така изведнъж поддаде скалата? — отправи въпроса си Амброуз към Маркес, без да го вижда.
— Не знам, но ми се струва, че беше взрив на динамит.
— А възможно ли е последицата от падналата лавина да е причинила срутването на тунела? — попита пак Амброуз.
— Готов съм да се закълна, че беше динамит — рече Маркес. — Не мога да не го позная. Използвал съм го години наред. Винаги съм слагал по малко количество, за да сведа до минимум ударната вълна. Някой явно е поставил заряд с концентрирано взривно вещество в някой от тунелите под нас, и то голямо количество, като съдя по силата на разтърсването.
— Но нали мината е изоставена.
— Така е. Освен аз и жена ми никой не е стъпвал тук от години.
— Но как…
— Не как, а защо? — Маркес блъсна краката на антрополога, докато лазеше на четири крака, търсейки пипнешком каската си.
— Да не искате да кажете, че някой нарочно е сложил експлозиви, за да запечата мината? — попита изумена Пат.
— Ще го разбера, ако излезем оттук. — Маркес намери каската си, сложи я върху покритата си с прах коса и включи лампата й. — Е, така е по-добре.
Малкият светлинен лъч осветяваше символично помещението. Слягащият се прах имаше зловещия и тайнствен вид на крайбрежна мъгла. И тримата приличаха на прашни статуи, лицата и дрехите им бяха добили цвета на заобикалящите ги гранитни стени.
— Не ми хареса това „ако“, което употребихте.
— Употребих го, защото зависи от коя страна на пукнатината се е срутил тунелът. Ако е навътре в мината, добре, но ако горнището му е паднало някъде между тази кухина и изхода на шахтата, ще имаме проблем. Отивам да проверя.
Преди Пат да каже нещо, рудокопачът се измъкна през дупката и стаята отново потъна в пълен мрак. Амброуз и Пат стояха смълчани, отново ги обзеха първоначалните тръпки на ужас и паника. Не минаха и пет минути, и Маркес се върна. Те не виждаха лицето му, тъй като лампата на каската му светеше в очите им, но усещаха, че пред тях е човек, видял и докоснал се до гибел.
— За съжаление новините са лоши — заговори той бавно. — Срутването е станало близо до изхода на шахтата. По моите изчисления то е с дължина най-малко триста метра. Ще са нужни дни, а може би и седмици за разчистването на отломъците от камъни и греди.
Амброуз се вгледа отблизо в лицето на рудокопача, търсейки да открие някакъв израз на надежда.
— Но ще бъдем извадени, преди да сме умрели от глад, нали?
— Не гладът е проблем — рече Маркес, неспособен да прикрие тона на отчаяние в гласа си, — а водата. Тя се покачва непрекъснато, нивото й в тунела е достигнало вече към деветдесет сантиметра.
Едва сега Пат забеляза, че панталоните на Маркес са подгизнали до коленете.
— Значи сме затворени тук без излаз отникъде?
— Не съм казал това! — сопна се рудокопачът. — Има голяма вероятност водата да се оттече в някой травербан, преди да стигне до кухината.
— Но не сте напълно сигурен — вметна Амброуз.