Вече приближаваха съоръжението на Волф. Между облаците се виждаха подробности от постройките. Намираха се на височина 2400 метра и навлизаха във фаза на операцията, в която щяха да са най-уязвими преди благополучното им приземяване.
На височина 2100 метра Клири почувства, че нещо не е наред. Губеше скорост. Куполът му започна да се опъва и плющи от внезапно появилия се незнайно откъде насрещен вятър. Той инстинктивно се пресегна към командните въжета, за да промени положението си.
Погледна надолу и видя, че заледената повърхност се приближава значително по-бавно отпреди. Но за щастие на височина 610 метра задуха попътен вятър и насрещният стихна. Той огледа съоръжението, за да види има ли движение или дейност в него. Всичко изглеждаше нормално. От отдушниците на сградите излизаха облачета бяла пара. Гледката беше измамно спокойна.
Най-накрая Клири чу съобщението, което очакваше.
— Магьосник, тук Лъв. Видях ограждението и имам визуален контакт с участъка на приземяването. Почти стигнахме.
— Разбрано, Лъв — отвърна с облекчение Клири.
Видя как челният екип от колоната се изнесе леко надясно. Приготвяше се за приземяване. Шарпсбърг, водачът на този екип, се обърна перпендикулярно на посоката на летене. Непосредствено зад него хората му направиха същото.
— Магьосник — докладва Лъв, без да се представя. — На сто и петдесет метра сме и се приготвяме за приземяване.
Клири не отговори. Нямаше нужда. Видя как първият парашутист докосна с крака земята и куполът му се надипли, след него вторият, третият… След като стъпеха на земята, мъжете се освобождаваха от парашута и бързо се подреждаха един до друг.
Малко преди да стигне височина 150 метра, Клири видя, че Джейкъбс и неговите „тюлени“ също се приземиха точно като екипа от „Делта“, а веднага след тях Гарнет и морските пехотинци. Когато стигна въображаемата точка за завъртане, той също повтори маневрите, за да застане срещу вятъра. Почувства как въздушната струя връхлетя върху тялото му и забави движението му напред. Хвърли бърз поглед към замръзналата земя и висотомера си.
Стигна бързо шейсетте метра. Земята се надигаше да го посрещне. Стъпи на скованата от лед антарктическа повърхност толкова леко, сякаш слезе от тротоар.
Бързо откопча колана си и смъкна парашута си, който го бе довел благополучно до местоназначението му. После коленичи и приготви оръжието си „Спартан Q-99“ за стрелба.
Само след секунди Гарнет, Шарпсбърг и Джейкъбс го наобиколиха и четиримата провериха местоположението си и извършиха последни приготовления за придвижването на групата към командния център на съоръжението на Волфови. След като даде инструкции на Шарпсбърг как да ръководи атаката вместо него, в случай че бъде убит или тежко ранен, Клири огледа целта на нападението им през полевия си бинокъл, но не видя никакви признаци на отбранителна дейност и тогава нареди на екипите да започнат да се придвижват тактически, а той самият застана начело на групата.
41.
С явна неохота да спре, вятърът продължаваше да фучи, докато най-накрая силите му го напуснаха. Той стихна и остави слънцето да преобразува последните издухани от него ледени кристалчета в искрящ диамантен прах. Потискащата сива светлина отстъпи пред синьо небе, под което сноукруизерът неумолимо напредваше по шелфовия ледник. Мощната машина се бе показала изключително издръжлива. Двигателите работеха безотказно, колелата се врязваха в снега, без нито веднъж да поднесат или забуксуват.
Пит най-сетне се стопли от двигателите и се почувства готов да посрещне отново реалността. Пое кормилото от Джордино, който пък намери метла в складовото отделение и започна да чисти натрупания върху предните стъкла лед. Освободени от ледената клопка, чистачките довършиха работата си. В далечината се появиха очертанията на планинската верига Рокфелер.
Пит посочи вляво от него няколко кълба черен пушек на фона на окъпания в слънце бял хоризонт.
— Ей там е съоръжението на Волф.
— Значи добре сме се ориентирали в бурята — отбеляза Джордино. — Отклонили сме се не повече от километър и половина от пътя.