— Остават ни още пет-шест километра. До двайсет минути би трябвало да сме там.
— Да не си решил да влезеш с гръм и трясък на купона, без да си поканен?
— Не, няма да е разумно при наличието на цяла армия охранители — отвърна Пит. — Виждаш ли онзи хребет, който стърчи над леда под ъгъл с подножието на планината?
— Да.
— Можем да го използваме за прикритие, за да изминем последните три километра, без да бъдем забелязани.
— Можем, стига отработените газове на колата ни да не ни издадат.
— Тогава стискай палци — усмихна се Пит.
Те напуснаха голямата ледена равнина на Бариерата Рос и продължиха покрай подножието на хребета, който стърчеше извит надолу от планината като гигантски изплезен език. След малко се озоваха под високи, стръмни сиви скали, от чиито върхове се спускаха като замръзнали водопади ледени потоци, които блестяха в синьо-зелено от яркото слънце. Пътят, по който се движеха, не беше никак равен.
Пит превключи на втора скорост, за да преодолее няколко ниски възвишения и падини. Яката машина се справяше с лекота с неравния терен, но той час по час поглеждаше към арматурното табло. Уредът за измерване на температурата показваше, че ниската скорост на високи обороти пак загряваше двигателите, но този път те можеха да държат вратата отворена, без да се подлагат на мъченията от виелицата.
Минаваха покрай входа на един тесен каньон, когато Пит рязко спря колата.
— Какво има? Видя ли нещо? — попита Джордино.
Пит посочи надолу праз предното стъкло.
— Дири в снега, отвеждащи към каньона. Могат да бъдат само от голям снокет.
Джордино се надигна да погледне.
— Ама че зорък поглед имаш! Те едва се забелязват.
— Щом виелицата не ги е заличила, значи са съвсем пресни.
— Какво ще търси един снокет в дере без изход?
— Да не би да е друг вход за съоръжението?
— Твърде е възможно.
— Дали да не проверим?
Джордино се захили.
— Изгарям от любопитство.
Пит изви докрай кормилото и под остър завой навлезе в каньона. Стръмните скали се извисяваха заплашително над дерето и колкото по-навътре навлизаше колата, толкова повече избледняваше слънчевата светлина. За щастие извивките и завоите на пътя не бяха остри и сноукруизерът безпрепятствено ги преодоляваше. Пит обаче започна да се безпокои, че не се натъкваха на нищо друго освен на скалиста стена и трябваше да излезе на заден ход от каньона, тъй като нямаше как да обърне по този тесен път. След около половин километър той спря пред солидна стена от лед.
Това беше краят на пътя. И двамата се изпълниха с разочарование.
Слязоха от колата и огледаха отвесната завеса от лед. После Пит се взря в следите от гуми, които свършваха в стената.
— Интригата се заплита. Снокетът не се е върнал по обратния път.
— Да, не се виждат други следи — отбеляза Джордино.
Пит се приближи до ледената преграда, сложи ръце отстрани на очите си, за да закрие светлината и се вгледа през нея. Различи неясни силуети оттатък ледената преграда.
— Там има нещо.
Джордино също погледна през леда и кимна.
— В такива случаи не се ли казва: „Сезам, отвори се!“.
— Съмнявам се, че това е кодът — отвърна замислен Пит.
— Както виждам, ледът е най-малко метър дебел.
— И ти ли си мислиш това, което си мисля аз?
Джордино потвърди с глава и додаде:
— Ще остана отвън, за да те прикривам с бушмастера си.
Пит се качи в сноукруизера, превключи на заден ход и измести колата с петнайсетина метра назад по следите на снокета. Спря, хвана здраво кормилото с две ръце и се изхлузи ниско на седалката, в случай че предните стъкла се строшат от удара. После включи на първа и натисна докрай педала за газта. Големият механичен голиат отскочи напред с рев, набра скорост и се блъсна в ледената стена.
Блестящи ледени парчета изригнаха и се посипаха върху сноукруизера като стъкълца от паднал кристален полилей. Отначало Джордино си мислеше, че за да разбие дебелия втвърден лед, колата трябваше да се блъсне няколко пъти в него. Но тя още от първия път се вряза в него и изчезна от погледа му от другата страна. Той се затича след нея, насочил напред оръжието си като пехотинец, използващ танк за прикритие.
След като проникна оттатък ледената преграда, Пит спря и изчисти парчетата стъкла от лицето и гърдите си. Огромен леден блок се бе врязал в предното стъкло и на косъм от него бе паднал и се разбил на пода на колата. Лицето му бе прорязано на няколко места, но само повърхностно. Единствено кръвта, която потече създаваше впечатлението, че е сериозно ранен. Той избърса с ръкав тъмночервената течност от очите си и погледна напред, за да види къде се е озовал.