Колата беше спряла в широк леден тунел, сантиметри деляха предната броня от друга ледена стена. И в двете посоки тунелът изглеждаше пуст. Като не забеляза признаци на заплаха, Джордино се качи по стъпалата за кабината на колата и видя Пит да се усмихва лукаво през маска от кръв.
— Лошо си пострадал — рече той и понечи да му помогне да слезе.
Пит любезно отблъсна ръката му.
— Само така изглежда. Но нямаме време за клинично лечение. Можеш да ми сложиш някоя и друга лепенка от аптечката в пътническата кабина. В това време предлагам да поемем наляво по тунела. Ако предположенията ми се окажат верни, той ще ни отведе до съоръжението.
Джордино знаеше, че е безсмислено да възразява. Той слезе от стъпалата, отиде в пътническата кабина и се върна с аптечката за първа помощ, която не беше отваряна от 1940 година. Почисти кръвта от лицето на Пит, после намаза драскотините с антисептичното средство на епохата — йод, чийто силно щипещ ефект накара Пит да заругае, и то на висок глас. После покри раните със стерилна марля.
— Още един човешки живот, спасен от сръчните ръце на доктор Джордино, хирурга на Антарктида.
Пит погледна лицето си във външното огледало. По него имаше толкова марли и лейкопласт, колкото сигурно бяха нужни за след трансплантация на мозък.
— Какво направи? Приличам на мумия.
Джордино се престори на обиден.
— Е, да, силата ми не е в естетическия вид.
Пит запали двигателите и направи няколко маневри напред-назад с огромното превозно средство, за да завие в тунела. За първи път свали страничния си прозорец и прецени ширината на тунела. Разстоянието между леда и главините на колелата и покрива не беше повече от четирийсет и пет сантиметра. Насочи вниманието си към широк тръбопровод, който минаваше по сводестия таван на тунела. От него се спускаха надолу и влизаха в леда малки тръби.
— Какво е това според теб? — попита той, сочейки тръбопровода.
Джордино слезе от колата, промъкна се покрай предната гума и постави ръце върху тръбата.
— Не е тръбопровод за скрита електрическа инсталация. За нещо друго служи.
— Ако е същото, което мисля, че е… — Гласът на Пит секна някак знаменателно.
— Част от механизма за откъртване на шелфовия ледник — довърши мисълта му Джордино.
Пит надникна през прозореца и погледна назад към дългия тунел, чийто край се загубваше в далечината.
— Сигурно се простира над два километра от съоръжението до другия край на ледника.
— Забележителен подвиг на инженерството е да се прокопае тунел с дължина, равняваща се на разстоянието между Сан Франциско и Финикс.
— Забележителен или не, Волфови са го направили — каза Пит. — Но не забравяй, че е много по-лесно да прокопаваш лед, отколкото твърда скала.
— Как мислиш, дали да не срежем тръбата, за да прекъснем някоя система, предназначена да разцепи ледника? — попита Джордино.
— Знам ли, това може да я задейства преждевременно. Не е желателно да поемаме този риск, освен ако не намерим друга алтернатива. Едва тогава можем да рискуваме да я прекъснем.
Тунелът приличаше на огромна зееща черна уста. Освен слабата слънчева светлина, проникваща през дебелия лед, друго осветление нямаше. По тавана минаваше електрически проводник с халогенни крушки, разположени през шест метра една от друга, но изглежда, че беше изключен от основното електрическо табло, защото нито една не светеше. Пит запали двата малки фара, монтирани в долната предна част на круизера, включи на скорост и потегли през тунела, увеличавайки скоростта до четирийсет километра в час. Макар че тази скорост можеше да се поддържа и от велосипедист, през тесните граници на тунела тя създаваше чувството за бясно движение.
Докато Пит внимаваше круизерът да не задере безчувствените ледени стени, седналият на пътническата седалка Джордино беше положил оръжието върху коляното си и се взираше напред, докъдето осветяваха фаровете, за някакво движение или друг обект освен безкрайния на вид тръбопровод и разклоненията му.