След като се озоваха в оградения периметър, използваха за прикритие редица от постройки със слепи стени. Клири подаде команда на всички да спрат, а той се зае да изучава въздушната снимка на комплекса. Макар по време на полета си от Кейп Таун да бе запечатал в паметта си всички улици и всяка сграда, искаше да види на самия план откъде точно са минали през оградите. Със задоволство той установи, че се намират само петнайсетина метра от набелязаното им място за проникване в минералодобивното съоръжение. За първи път, откакто се бяха приземили, прегрупирали и придвижили по леда, той заговори по радиостанцията си.
— Оловно човече?
— Чувам ви, Магьосник — отвърна дрезгавият глас на лейтенант Уорън Гарнет.
— Тук ще се разделим — каза Клири. — Знаете какво се очаква от вас и хората ви. Успех!
— Тръгваме, Магьосник — потвърди Гарнет, чийто екип имаше задачата да обезвреди електроцентралата и да прекъсне цялото захранване на комплекса.
— Плашило?
— Чувам ви, Магьосник — мигом отговори лейтенант Майлс Джейкъбс.
— Вас ви чака най-дългият път. Време е да поведете хората си.
— Вече сме на половината път до целта — отвърна уверено Джейкъбс, докато той и „тюлените“ се придвижваха по един страничен път, водещ към командния център, който трябваше да нападнат откъм морето.
— Лъв?
— Готови сме за настъпление — отвърна бодро капитан Шарпсбърг.
— Присъединявам се към вас.
— За нас е радост да имаме представител на старата гвардия сред редиците ни.
— Започнете движението!
Без повече разговори екипите поеха към съответните си цели. Всички знаеха какво трябва да правят и какви ще са последствията, ако се провалят. Клири не се съмняваше, че мъжете ще се сражават като демони или ще умрат без колебание, само и само да попречат на Волфови да предизвикат апокалипсиса.
Движиха се леко в отбранителен боен ред — двама мъже на десет метра пред всеки фланг и двама, прикриващи тила им. На всеки петдесет метра се спираха, лягаха на земята или зад всяко налично прикритие, а в това време Клири изучаваше терена и се свързваше за проверка с морските пехотинци и „тюлените“.
— Оловно войниче, докладвайте.
— Засега пътят е чист. Намираме се на триста метра от целта.
— Плашило? Натъкнахте ли се на нещо?
— Ако не бях сигурен в обратното, щях да кажа, че цялото това място е изоставено — отвърна Джейкъбс.
Клири не отвърна нищо. Стана от земята и последва Шарпсбърг и хората му.
Отвън съоръжението приличаше на мрачен и неприветлив завод. И тогава тревогата му нарасна — комплексът изглеждаше напълно пуст. Нямаше никакво движение нито на работници, нито на превозни средства. Постройката бе обгърната от смразяваща неземна тишина.
Карл Волф седеше в щаба на охраната, намиращ се на етажа под главния команден център, и смаян наблюдаваше как Клири и ударната му група се придвижват по пътищата на комплекса.
— Няма да имаш проблем да им попречиш да ни прекъснат пусковото време, нали? — попита той изправения до него Хуго.
— Никакъв — увери го Хуго. — Ние бяхме предвидили подобно нашествие и сме го отработвали неведнъж. Укрепленията ни са на място, издигнали сме барикади, а нашите снокети чакат заповедите ми, за да влязат в битка.
Карл кимна в знак на задоволство.
— Добра работа си свършил. И все пак имай предвид, че това е елитна част от американските бойни сили.
— Не се тревожи, братко. Моите хора са не по-зле обучени от тях. Ние значително ги превъзхождаме по численост, а и имаме предимството, че ще се бием на наша територия, която добре познаваме. Факторът изненада също е на наша страна.
— Каква стратегия ще приложиш?
— Постепенно ще ги отклоня към пространството пред командния център, където ще ги обкръжим и ще ги ликвидираме.