Дълбоко в себе си обаче започна да се съмнява, че ще развее знамето на победата.
Охранителите на Волф водеха ожесточена битка. В съзнанието си те се биеха не само за своя живот, но и за живота на семействата си, които ги чакаха на борда на „Улрих Волф“. Самият Хуго беше във водовъртежа на битката пред командния център и ръководеше стрелбата, затягайки обръча около американската ударна група, както беше обещал на брат си Карл.
Той заговори по микрофона под бойния му шлем.
— Братко Карл?
Чу в слушалките си леки смущения, преди Карл да отговори.
— Да, Хуго?
— Нашествениците са спрени. Ти, Елзи и останалите можете да тръгвате за хангара веднага щом инженерите включат системите на автоматично управление.
— Благодаря ти, братко. Доскоро виждане в самолета!
Две минути по-късно, докато Хуго издаваше заповед на другите два бронирани снокета да щурмуват американците, един охранител се втурна към него зад барикадата и извика:
— Сър, получих спешно съобщение от самолетния хангар.
— Какво е то? — надвика шума от стрелбата Хуго.
Но в този момент сержант Мендоса се прицели през координатния кръст на оптическия си уред и леко натисна спусъка. Охранителят падна мъртъв в краката на Хуго, без да чуе, нито да почувства куршума, който прониза дясното му слепоочие и излезе през лявото. Съобщението, че самолетният хангар е разрушен от странно превозно средство, което той трябваше спешно да предаде, умря заедно с него.
Морските пехотинци на Гарнет се обединиха с екипа на Шарпсбърг и се прикриха, когато четирите снокета пренасочиха атаката си от Джейкъбс към тях в двойна колона зад гърба им. Тогава морските пехотинци се прицелиха в колите с двете леки противотанкови средства. Челните бронирани коли изригнаха в пламъци, летящи отломки и тела и блокираха пътя на другите две коли.
Клири бързо осъзна, че този отдих щеше да е краткотраен и временен. Щеше да е въпрос на време, преди охранителите да проумеят, че повече противотанкови снаряди няма да бъдат изстреляни поради изчерпания запас. Тогава бронираните коли щяха отново да атакуват и вече нищо нямаше да може да ги спре. Оставаше единствено надеждата предимството да мине на тяхна страна, когато Джейкъбс и екипът му нападнат барикадата откъм фланга.
Във Вашингтон рапортите от мястото на битката говореха недвусмислено, че ударната група е в сериозна беда.
Президентът и началниците на щабовете не можеха да повярват на ушите си. Те все по-ясно съзнаваха, че мисията се е провалила и че цялото човечество е под заплахата да бъде заличено от лицето на земята — кошмар, който те не бяха в състояние да приемат.
— Самолетът с главните сили… кога ще…? — заговори объркано президентът.
— Не по-рано от четирийсет минути — отвърна генерал Саут.
— А колко остава до…?
— Двайсет и две минути до най-високото ниво на прилива.
— В такъв случай трябва да изстреляме ракетите.
— Но така ще убием и нашите хора — предупреди го генерал Саут.
— Имаме ли друг избор?
— Не, господин президент, нямаме — поклати глава генералът.
Адмирал Елдридж попита:
— Да предупредим ли командира на „Тускон“ да изстреля ракетите?
— Ако ми разрешите едно предложение — намеси се генерал Кобърн. — Според мен е най-добре да изпратим бомбардировачи „Стелт“. Техните екипажи са по-точни в насочването на ракетите си в целта, отколкото неуправляема „Томахоук“, изстреляна от подводница.
Президентът бързо взе решение.
— Добре, предупредете пилотите, но им кажете да не стрелят, преди да им бъде наредено. Кой знае, може да се случи чудо и формированието на майор Клири да успее да проникне в командния център.
Когато генерал Кобърн издаде заповедта, генерал Саут смънка под носа си:
— Само на чудо може да се надяваме.
43.
Улици разделяха издигащите се от леда сгради около площада. Като архитектурно решение постройките се различаваха от всички други, които Пит и Джордино бяха виждали по време на пътуванията си. Не можеше да се определи върху колко акра или квадратни километра се простираше градът. Това беше само част от великолепието, оставено от аменеите.