— Моля за вашето внимание. Говори Карл Волф. Изпращам поздрави до американската ударна група, която се опитва да проникне в минералодобивното съоръжение на търговското ни обединение. Би трябвало да сте разбрали досега, че нямате числено превъзходство и че сте обградени и не можете да избягате. По-нататъшното кръвопролитие е безсмислено. Съветвам ви да излезете от боя и да се оттеглите обратно към шелфовия ледник, откъдето ще бъдете евакуирани от нашите хора. Ще ви бъде разрешено да вземете с вас вашите ранени и жертви. Ако не се подчините в следващите шейсет секунди, всички ще загинете. Изборът е ваш.
Съобщението дойде като шок.
Клири отказа да приеме неизбежното поражение. Той гледаше безпомощен сгърчените и надупчени от куршуми тела на убитите и окървавените ранени. Очите на останалите живи и годни да продължат битката святкаха с твърда решителност.
Вдъхващият страхопочитание досега Клири беше останал едва с двайсет и шест души в състояние да се бият. Той пропъди злъчния песимизъм и горчивина, чувства, непознати му до този момент. Колкото и да му изглеждаше безнадеждно да предприеме нов удар, той бе твърдо решен да опита. Всеки от хората му знаеше, че ако не загинат тук и сега, със сигурност щяха да загинат, когато Земята полудее. С огромни опасения Клири прегрупира колкото души бяха останали за последна атака над контролния център.
Изведнъж в тишината от временно прекратения огън до слуха му достигна далечен звук от клаксон. Звукът постепенно се усилваше и всички глави се обърнаха и загледаха като омагьосани.
И тогава го видяха.
— Какво става? — извика Лорън над тихо разговарящите мъжки гласове, като чу възбудения и объркан говор по високоговорителите.
Всички в помещението за телеграфна връзка в Пентагона отместиха погледи към мониторите със статични снимки на Волфовото съоръжение и млъкнаха като онемели, когато се заслушаха в откъслечните фрази, идващи от високоговорителите.
— Боже мой! — промълви адмирал Елдридж.
— Какво, по дяволите, става там? — попита президентът.
— Нямам представа, господин президент — смънка генерал Саут, напълно объркан от хаотичните думи на екипите от специалните войски, които като че ли крещяха в един глас.
Нещо много странно ставаше в района на бойните действия в минералодобивното съоръжение. Както мъжете от ударната група, така и охранителите на Волф се смразиха на място. Клири гледаше като хипнотизиран, без да мига, огромното червено превозно средство, което изникна пред очите му като в налудничав кошмар, и съвсем се втрещи, като го видя как заби предницата си в двата бронирани снокета, прекатури ги на една страна и ги прегази. Изумените охранители в тях бяха изхвърлени от удара във въздуха и изпопадаха върху леда във вид на купчини от натрошени кокали. Пламъци се извиха над сгромолясващите се с пронизителен метален звук откъснати врати, смачкани стоманени парчета и броневи плочи. Чудовището нито за миг не забави ход и неотклонно продължи напред.
Джейкъбс извика на хората си да се дръпнат настрани, а Шарпсбърг, забравяйки за раните си, залази, за да се махне от пътя на бързо приближаващото се чудовище. Гарнет и екипът му, които стояха като препарирани от изумление, мигом се окопитиха и отскочиха към стените на сградите.
Чудовището мина покрай тях с оглушителен рев от изпускателните тръби, чиито шумозаглушители бяха отхвръкнали при удара със снокетите. Това беше звук, който никой от бойците нямаше да забрави цял живот. После огромната машина мина през ледената бариера с такава лекота, сякаш тя беше направена от картон.
Охранителите, както и мъжете от ударната група съвсем се стъписаха, като видяха как механичният колос не се задоволи само с разрушаването на барикадата, а продължи напред към сводестия вход на командния център.
И тогава настана същинска лудница! Охранителите се съживиха и се пръснаха като обезумели на всички страни, за да спасят кожите си. Клири още не можеше да проумее дали спасението на командата му беше дело на извънземни, или на демони от халюцинациите му. Завесата в съзнанието му бързо се вдигна и той изведнъж осъзна, че благодарение на огромната машина победата най-неочаквано бе възкръснала от пепелта.
Клири завинаги щеше да запази спомена за това огромно превозно средство, боядисано в червено, което блестеше под яркото слънце, за шофьора му, който с едната ръка държеше кормилото, а с другата стреляше през прозореца с автоматичния си колт от 1911 година в охранителите, и за спътника му, който местеше бушмастера си наляво и надясно и просваше на земята всяка движеща се черна униформа.