Трийсетината охранители, оцелели от нападението на американските бойци, скоро се окопитиха и започнаха да стрелят по смъртоносното и странно превозно средство. Залповете им отекваха оглушително един след друг. Куршумите се забиваха в червената каросерия и огромните колела, разкъсваха метал и гума, но чудовището отказваше да спре. Парче стъкло не беше останало по кабината, но шофьорът и спътникът му продължаваха да стрелят.
Най-безмилостно сноукруизерът нахлу в командния център през металните стени и рамката на портала със скорост трийсет километра в час като юмрук, забит във вратата на детска къщичка. От сблъсъка покривът на кабината на круизера бе отнесен. Но той продължи напред, блъскайки се и разрушавайки електронната апаратура, мебелите и компютърните системи в командната зала. Настана същински хаос.
Със смачкана предница, с надупчена от куршумите каросерия, с кабина на път да се разпадне, с гуми нарязани на ленти и спукани, сноукруизерът загуби инерция, удари се в насрещната стена и най-накрая спря.
Обзети от въодушевление, оцелелите от ударната група, без да чакат команда, скочиха на крака и се втурнаха към командния център. Тичайки през пролома, направен от сноукруизера, те прескочиха срутената барикада, съсредоточавайки стрелбата си в изненаданите охранители, заварени неподготвени от атаката им, тъй като бяха съсредоточили вниманието си и стреляха във вилнеещото превозно средство.
Хуго Волф стоеше вцепенен от ужас. Гигантското червено чудовище, изникнало незнайно откъде, само за две минути беше успяло да помете два снокета и хората в тях и да повали мъртви близо двайсет охранители. Хуго не можеше да повярва на очите си. Обзет най-ненадейно от паника, той скочи в стоящия наблизо сноумобил, запали мотора и отпраши към самолетния хангар.
Изоставените без водач и команди охранители съзряха слаба надежда за спасение и един по един сложиха оръжие и вдигнаха ръце зад тила си. Само неколцина хукнаха през глава в опит да стигнат до хангара, преди да са излетели самолетите. Изведнъж над бойното поле се слегна необичайна тишина и спокойствие. Кръвопролитието и битката бяха приключили.
В командната зала цареше пълна бъркотия. Пултовете бяха изтръгнати от основите си и запратени в стените. Съдържанието на бюрата, лавиците и шкафовете беше пръснато по пода. Маси и столове се търкаляха изпочупени и изкривени. Сноукруизерът стоеше насред безредието като ранен динозавър, надупчен от хиляди куршуми. Колкото и да беше чудно обаче, той не беше мъртъв. Напук на всички закони на механичното инженерство дизелите му продължаваха да работят на празен ход, издавайки нисък потракващ звук от разбитите изпускателни тръби.
Пит побутна навън пронизаната от куршуми врата на кабината и нехайно я изгледа как се откъсна от счупените панти и падна на пода. За голяма изненада той и Джордино не бяха пострадали сериозно. Пит беше получил малка дупка над левия си лакът от куршум, пронизал ръкава на дебелото му облекло, а Джордино имаше кървяща рана в скалпела си.
Пит огледа командната зала за трупове или ранени, но Волфови заедно с техните инженери и учени по-отрано бяха напуснали сградата на път за хангара.
— Часовникът продължава ли да цъка? — попита Джордино с усмихнати, но замислени тъмни очи.
— Не вярвам — посочи Пит с брадичка разбития цифров часовник, лежащ сред останките. Цифрите бяха замръзнали на десет минути и двайсет секунди.
— Значи няма да има откъсване на ледника?
Пит само поклати глава.
— И няма да настъпи краят на земята?
— Няма да настъпи краят на земята — повтори като ехо Пит.
— Значи всичко свърши — измърмори Джордино, на който му беше трудно да повярва, че онова, което бе започнало в рудника в Колорадо, най-накрая бе приключило в една зала за всемирно унищожение в Антарктида.
— Почти. — Пит се облегна изтощен на разбития сноукруизер, изпълнен с облекчение, притъпено от гняв срещу Карл Волф. — Останаха още няколко свободни края, които трябва да вържем.
Джордино гледаше така, сякаш се намираше на друга планета.
— Десет минути и двайсет секунди — рече той бавно. — Нима светът е бил толкова близо до пълното забвение?