— Около петстотин метра — отвърна Пит.
— Има ли някъде удобно място по пътя дотам, на което е вероятно да са издигнали барикада?
— Не едно, а на всеки три метра. Но се съмнявам да са успели да издигнат нещо солидно за краткото време, откакто загубиха битката за съоръжението си. — Той посочи надолу към леда; освен следите от гумите на сноукруизера, единствените други следи бяха от сноумобил и стъпките на няколко души, вероятно побягнали от сражението. — Едва ли от охранителите им са останали повече от десет-дванайсет души. Но ако са решили да издигнат преграда, то тя трябва да е на стотина метра от хангара.
— Не забравяй снокета — подсети го тихо Джордино, — онзи, който на идване не успя да превърнеш в скрап.
— Нима наоколо се навърта още някоя от ония проклети бронирани машини? — измърмори Клири.
Пит кимна.
— Твърде е възможно. Сред боеприпасите ви има ли нещо, което да може да го обезвреди?
— Нищо, което да пробие бронята й — призна Клири.
— Стройте хората си, майоре. Мисля, че виждам нещо, което можем да използваме.
Пит отиде при влекача и до кутията за инструменти намери празен бидон за гориво. После откри един лост и с него продупчи дъното на резервоара за гориво на влекача. Напълни бидона и го вдигна високо.
— Сега ни трябва само възпламенител.
Лейтенант Джейкъбс, който през цялото време наблюдаваше какво прави Пит, бръкна в раницата си и извади малък сигнален ракетен пистолет.
— Това ще свърши ли работа?
— Като красива жена и чаша отлежало каберне — отвърна Пит.
Клири направи знак на хората си и изкомандва:
— Започни движението!
Мъжете закрачиха в тунела като призраци на слабата светлина, процеждаща се през дебелия лед. Пит се почувства горд, че той и Джордино са приети като равни на тези мъже.
Изведнъж до тях долетя далечен шум от двигател на приближаващо се превозно средство. Всички замръзнаха на местата си и се ослушаха. Шумът ставаше все по-силен и след малко, преди да стигнат завоя, светлини на фарове затанцуваха по ледената стена.
— Това е снокетът — съобщи Пит спокойно и посочи към най-близкото от празните складови помещения. — Предлагам всички до един да се укрием вътре, преди да бъдем осветени от фаровете.
Двайсет секунди след кратката команда мъжете до един влязоха в склада и притвориха вратата. След малко тунелът бе облян от ярка светлина. Пит приклекна непосредствено зад вратата, държейки с двете си ръце бидона. Зад него в готовност стояха Джейкъбс със сигналния пистолет и хората му, които чакаха само команда, за да открият смъртоносен огън срещу всеки, който се намираше в снокета или го следваше пеша.
Улучването на момента беше от огромно значение. Ако Пит хвърлеше бидона по-рано или по-късно и охранителите в бойната машина останеха живи, цялата ударна група в склада щеше да се озове като в капан и за секунди щеше да бъде покосена. Джейкъбс също трябваше да се прицели точно. Не улучеше ли, всичко отиваше по дяволите.
Снокетът беше вече близо. Пит прецени, че скоростта му е около шестнайсет километра в час. Шофьорът явно караше предпазливо. Като погледна през пролуката между вратата и рамката и не видя никакви охранители да следват пешком бронираната кола, Пит прошепна на Клири:
— Доста бързо се движи, за да го следва подкрепление на крака. — Според мен това е разузнавателна мисия.
— Машината побира четирима души — измърмори Клири. — В това лично се уверих.
Пит затвори очи, за да не бъде временно заслепен от ярките фарове на снокета, който беше вече толкова близо, че чуваше хрущенето му по ледения под на тунела. С огромна предпазливост, без да прави резки движения, които биха привлекли вниманието на някого в снокета, той отвори с още няколко сантиметра вратата. Предницата на бронираната машина беше вече на метри от входа на склада. След миг Пит отвори широко вратата, изправи се с целия си ръст и хвърли бидона с горивото в отворения отсек на снокета. После веднага се наведе и се просна върху леда.
Джейкъбс беше насочил сигналния си пистолет още преди Пит да се отдръпне от вратата. Помръдна го милиметър само и натисна спусъка. Снарядът мина на два пръста над главата на Пит и миг след като бидонът полетя към снокета, пръсна съдържанието му.
Вътрешността на бронираната кола избухна в пламъци. Ужасените охранители, с подпалени униформи, започнаха да скачат от колата и като обезумели се затъркаляха по леда, за да потушат обхваналите ги пламъци. Но дори и да успееха, нямаше да могат да спасят живота си. Мъжете от командата на Клири съвсем не бяха доброжелателно настроени към тях след всичко, което бяха изтърпели. Те се втурнаха навън от склада и с градушка от куршуми на бърза ръка прекратиха мъките им. Останал без контрол, снокетът продължи по пътя си, като се удряше и ожулваше гладките ледени стени, което обаче не намали скоростта му.