— А, докато не съм забравил, кой е главният тук? Защото, като идвахме насам, се натъкнахме на три замръзнали тела, на около осемстотин метра от самолетната писта. Изглежда, са се опитали да се прехвърлят над оградата на съоръжението, но студът ги е сковал. Трябва да съобщя за тях.
— Телата на мъж и две жени ли са? — попита невинно Пит.
Тате Къслър кимна.
— Странна работа. И тримата са облечени така, сякаш са отивали на футболен мач в страна с топъл климат, а не за условията на Антарктида.
— Някои хора просто не зачитат рисковете от замръзване.
Възрастният човек повдигна едната си вежда, после извади от джоба си червена кърпа с големината на половин кучешка палатка и издуха носа си.
— Да, наистина — съгласи се той.
Самолети започнаха да кацат на чести интервали и да стоварват научни работници и военен персонал, а после откарваха ранените от ударната група на Клири и охранителите на Волф в Съединените щати, за да бъдат настанени в болници. В същото време и ядрената подводница „Тускон“ навлезе във водите на покритото пристанище и хвърли котва до старите нацистки подводници.
Командир Евън Кънингам беше нисък, но наперен човек с енергични движения. Имаше гладко обръснато лице с остра брадичка и светлосини очи. Той се ръкува с полковник Уитънбърг и генерал Бил Геро, който беше изпратен да смени Уитънбърг. Кънингам предложи услугите на подводния съд и екипажа си, както бе упълномощен от военноморския началник-щаб.
Уитънбърг му бе описал как изглежда Пит и командирът побърза да се запознае с мъжа от НЮМА. Приближи се до него и му се представи.
— Господин Пит, двамата разговаряхме по радиото, но всъщност не се познаваме. Аз съм Евън Кънингам, командир на „Тускон“.
— За мен е чест да се запозная с вас, командире. Сега мога лично да изразя благодарността си, задето навреме спасихте „Полар сторм“ и всички на борда му.
— По щастлива случайност се оказахме на подходящо място в подходящ момент — усмихна се той до уши. — В днешно време не всеки командир на подводница може да се похвали, че е потопил немска подводница от войната. В този порядък на мисли, знаете ли, че има още четири такива, закотвени в покритото пристанище тук?
— Да — кимна Пит. — Тази сутрин отидох да ги огледам набързо. Запазени са като в деня, когато са излезли от корабостроителницата.
— Момчетата от машинната ми команда влязоха в тях, за да ги разгледат. Направило им впечатление високите технически качества, постигнати в годините, когато дядовците им са били още гимназисти.
— За всеки, роден след 1980 година, Втората световна война сигурно му се струва, че била толкова отдавна, колкото Гражданската война за нашите родители.
Пит се извини, като видя сред слезлите от „Боинг-737“ познато лице. Жената с плетена шапка върху спускащата се като водопад по гърба й червена коса, се спря за миг и огледа хангара. Когато погледът й падна върху Пит, лицето й грейна от усмивка.
Той тръгна към нея, но бе изпреварен от Джордино, който го подмина тичешком, грабна Пат О’Конъл в прегръдките си, повдигна я като пухена възглавница от земята и я завъртя в кръг, после двамата се целунаха страстно.
Пит ги наблюдаваше озадачен. Когато Джордино я пусна, Пат извърна глава към него и му помаха с ръка. Той се приближи, целуна я леко по едната буза и отстъпи крачка назад.
— Да не би да съм изпуснал нещо? Да не би да има нещо между вас двамата?
Пат се засмя весело.
— Ал и аз се гледахме в очите, когато бяхме в Буенос Айрес и тогава нещо много красиво се случи между нас.
Пит отмести поглед към Джордино и попита сухо:
— Като какво например?
— Като това, че се влюбихме един в друг.
Пит направо онемя.
— Влюбили сте се?
Джордино сви рамене и се усмихна.
— Не мога да обясня това чувство. Никога не съм се чувствал така.
— Значи ли това, че излизаш от играта?
— Слушай, приятел, ние с теб сме преживели заедно какво ли не, впускали сме се в най-безумни приключения. Цяло чудо е, че сме все още живи и имаме повече от необходимите белези от рани като доказателство. Трябва да погледнем действителността в очите. Започваме да стареем. Ставите ми вече пукат, като ставам сутрин от сън. Време е да намалим темпото. — Джордино замълча и се усмихна. — А и трябва да имам предвид и мама Джордино.
— Ама ти имаш майка? — подразни го Пат.