— Вие двете много ще си допаднете. Мама казва, че не мога да бъда вечният ерген, ако искам да я зарадвам с малки джординовчета, които да тъпче със знаменитата си лазаня.
— Тогава да побързаме — разсмя се Пат. — Вече съм на трийсет и пет и не ми остава много време, за да възпроизведа нова кръв.
— Нали имаш Меган — вметна Пит.
— Да, и тя обожава Ал.
Пит заклати глава от почуда.
— Нима Меган одобрява този чуждоземен тип?
— Защо да не го одобрява? Та той спаси живота й.
Пит не й напомни, че и той имаше пръст в спасяването на нея и дъщеря й. Нито намекна, че изпитва чувства към нея, които са много повече от приятелски.
— Е, значи не ми остава нищо друго, освен да ви дам благословията си и да настоя да ви стана кум.
Джордино обви ръка около раменете на Пит.
— Не мога да се сетя за друг смъртен, когото бих предпочел да се застъпи за мен.
— Определихте ли вече дата?
— Няма да е по-рано от шест месеца — отвърна Пат. — Адмирал Сандекър ми уреди да ръководя проекта за дешифриране и превеждане на аменейските надписи, открити в изчезналия град. Това всъщност ще отнеме години, но не вярвам той да не ми разреши да се върна по-рано у дома за сватбата ми с Ал.
— Не, и аз не вярвам — рече Пит, мъчейки се да преглътне неочакваното решение на Ал да се ожени.
Лейтенант Майлс Джейкъбс се приближи до тях.
— Господин Пит, майор Уитънбърг иска да разговаря с вас.
— Къде е той?
— Двамата с генерал Геро разположиха команден пункт в едно от помещенията за самолетна поддръжка в другия край на хангара.
— Отивам, благодаря ви. — Пит се обърна и погледна Джордино. — Погрижи се да настаниш Пат в един от празните складове. Тя може да го ползва едновременно като квартира и база за проекта си — и след тези думи той закрачи към военния команден пункт.
Когато Пит влезе в един от кабинетите, прокопани в леда от руски роби преди близо шест десетилетия, седналият зад бюро Уитънбърг му посочи стол. Свързочният център вече работеше и се обслужваше от двама радисти. Там беше същинска лудница — цивилни и военни непрекъснато влизаха и излизаха. Генерал Геро седеше зад метално бюро в единия ъгъл, заобиколен от научни работници, които настояваха военните да побързат с къртенето на леда, за да могат те пък да започнат да разчистват отломките от древния град. Той не изглеждаше особено радостен, докато се извиняваше за забавянето.
— Намерихте ли реликвите?
— Бяхме заети с друго и нямахме време да ги търсим — отвърна Уитънбърг. — Ако ги намерите, уведомете ме и аз ще уредя транспорт, за да ви върне в Щатите.
— След малко ще бъда отново при вас — рече Пит и стана от стола. — Мисля, че знам къде са ги прибрали Волфови.
— И още нещо, господин Пит — задържа го Уитънбърг със сериозно лице. — Не казвайте на никого за тях. Най-добре е реликвите да се изнесат тихомълком, преди някои безумци да надушат за съществуването им и да обърнат земя и небе, за да се докопат до тях.
— Защо не ги разрушите и да се приключи с въпроса?
— Не е наша работа. Президентът лично нареди да ги занесем в Белия дом.
— Мисля, че разбирам — увери го Пит.
Докато вървеше през хангара, тежестта на отговорността надвисна над него като черен облак. С чувство на потиснатост той се приближи до изоставените самолети на Волфови и огледа изкривената опашна част, преди да влезе в тъмната вътрешност. На слабата светлина, която се процеждаше през дупките и прозорците, различи луксозно обзаведената с кожени кресла и дивани вътрешност. Извади джобното си фенерче и обходи с лъча пътническата кабина. Видя барче и бюфет с телевизор върху него. Задният отсек беше запълнен с двуперсонно легло. Банята беше със златни аксесоари и душ. В предната част, непосредствено зад пилотската кабина, имаше малка кухня, обзаведена с печка, микровълнова фурна, мивка и шкафчета, пълни с кристални чаши и порцеланови сервизи.
Погледът му падна върху дълъг сандък, завързан за пода до леглото. Коленичи и прокара ръка по повърхността му. Опита да повдигне единия му край, но установи, че е бронзов и много тежък. На капака имаше медна табелка. Освети я и се наведе да я прочете. Надписът беше на немски, но с малкото думи, които бе научил, разбра смисъла: „Тук лежат съкровищата на вековете и чакат възкресението“.
Той разби ключалките, пое си дълбоко дъх и повдигна капака с две ръце.