След петнайсетина минути самолетът описа широк завой и предприе заход към пистата на военноморската база „Андрюс“. Но на три километра от края на пистата извърши едва забележимо отклонение. Пит и Джордино, самите те пилоти с много летателни часове в пилотска кабина, мигом почувстваха леката маневра.
— Няма да кацнем в базата — отбеляза Джордино спокойно.
— Не, насочваме се към малко частно летище, точно на север от „Андрюс“, край жилищния район Гордънс Корнър.
— Имам странното чувство, че няма да бъдем посрещнати като важни личности.
— Така изглежда.
Джордино погледна Пит с присвити очи.
— Пак ли Волфови?
— Че кой друг?
— Сигурно си искат реликвите на всяка цена.
— Без тях няма да имат свещени символи, които да ги сплотяват.
— Защо трябваше да разиграват този театър, като можеха да се приземят навсякъде между Мексико и Вирджиния.
— Без Карл и Хуго на семейното кормило те или щяха да сгафят нещо, или са били сигурни, че ще бъдат следени през целия път от Веракрус и преследвани от военновъздушни изтребители, ако направят опит да се отклонят от курса.
— Дали да не поемем управлението в свои ръце и да продължим към „Андрюс“?
— По-добре да изчакаме, докато кацнем. Ако нахълтаме в кабината, докато пилотът снижава за кацане, може да направим някоя голяма беля.
— Имаш предвид катастрофа ли?
— Нещо от този род.
След няколко секунди колелата на колесника докоснаха асфалтова писта. Пит видя през прозореца как една бронирана кола и два автомобила „Мерцедес-Бенц“, тип комби, потеглиха след самолета.
— Сега е моментът — каза той и извади колта от платнената си торба.
Джордино, също с автомата си в ръце, отвори с един ритник вратата на пилотската кабина и двамата с Пит нахълтаха вътре. Пилотът и вторият пилот автоматически вдигнаха ръце, без да се обръщат.
— Очаквахме ви, господа — каза пилотът, сякаш четеше от сценарий. — Моля не правете опит да поемете управлението на самолета. Прерязахме контролните кабели веднага щом кацнахме. Самолетът вече не е в състояние да лети.
Пит хвърли бърз поглед на арматурното табло и на педалите и се увери, че кабелите наистина са срязани.
— Изчезвайте оттук! — изкрещя той, като ги хвана за яките и ги повдигна от седалките. — Ал, изритай ги от самолета!
Самолетът продължаваше да се движи с четирийсет километра в час, когато Джордино ги изблъска навън през пътническата врата и със задоволство ги видя как се затъркаляха като парцалени кукли по асфалта.
— И сега какво? — попита той, като влезе в пилотската кабина. — Ония мерцедеси са само на стотина метра зад нас и бързо скъсяват разстоянието.
— Може и да нямаме работещи прибори, но все още имаме спирачки и двигатели.
— По лицето на Джордино се изписа съмнение.
— Нали не смяташ да подкараш това чудо по Пенсилвания авеню на път за към Белия дом?
— Защо не? — каза Пит, като увеличи скоростта и пресичайки пистата за рулиране, излезе на пътя, водещ към града. — Ще караме докъдето можем, с надеждата да стигнем до натоварено движение, където те няма да смеят да ни нападнат.
— Ти си жив пример за това защо циниците надживяват оптимистите — подметна Джордино. — Волфови тъй отчаяно си искат реликвите, че са готови да стрелят срещу стадион, пълен с жени и деца, само и само да си ги получат обратно в мръсните си ръце.
— Готов съм да чуя други предложения…
Пит млъкна насред изречението, когато чу куршуми да се забиват в алуминиевата обшивка на самолета. Той започна да натиска ту левия, ту десния спирачен педал, за да лъкатуши по пътя и да осуети точните прицели на стрелците в мерцедесите.
— Време е и аз да се проявя като каубой — каза Джордино.
Пит му подаде колта си.
— Стреляй до дупка. В торбата ми има още пълнители.
Джордино се просна по корем на пода до отворената пътническа врата и се прицели в преследващите ги коли. С крайчеца на окото си видя как куршуми пронизаха лявото крило и пробиха горивния резервоар. За щастие той не се възпламени, но беше само въпрос на време да бъде улучен и взривен един от двигателите. Той се прицелваше внимателно и стреляше във всеки удобен момент от зигзагообразното движение на самолета.
Пит буквално изкара самолета на магистралата Бранч авеню, която водеше към града. Със силно виещи двигатели самолетът бързо набра скорост сто и шейсет километра в час и запердаши по дясното платно и банкета на магистралата. Шофьорите зяпнаха от изумление, докато самолетът ги изпреварваше.