Но легендата, неувяхваща и препредавана през вековете, легендата, провокирала загадки и любопитство, е тази за изчезналия континент Атлантида и неговата цивилизация.
Корабът призрак
30 септември 1858 г.
Заливът Стивънсън, Антарктида
Роксана Мендър съзнаваше, че ако спре да върви, с нея ще е свършено. Беше на ръба на изтощението и се движеше единствено по силата на волята. Температурата беше доста под нулата, но тя чувстваше осезаемо ледените иглички на виелицата, които я пронизваха до костите. Обхващащата я сънливост бавно изсмукваше желанието й да живее. Тя обаче продължаваше да върви, като стъпваше предпазливо. От време на време се препъваше и загубваше равновесие, когато кракът й хлътнеше в някоя пукнатина в леденото поле. Роксана започна да се задъхва като планински катерач, поел към връх в Хималаите без кислороден апарат.
Видимостта й бе сведена до минимум поради ледената вихрушка, която духаше в лицето й, загърнато с дебелия вълнен шал под подплатената с кожа шуба. Макар че само от време на време хвърляше бърз поглед напред между гънките на шала, очите й се бяха възпалили и зачервили от набиващите се в тях ледени гранулки. По едно време Роксана вдигна поглед и се изпълни с безпокойство, когато видя ослепително синьото небе и яркото слънце високо над бурята. Заслепяващите ледени бури под чисто небе бяха обичайно явление на Антарктида.
Колкото и изненадващо да беше, в района на Южния полярен кръг рядко валеше сняг. Там беше толкова студено, че атмосферата не можеше да задържа водните изпарения и затова снеговалежът беше минимален. Снежната покривка върху континента едва достигаше десет-дванайсет сантиметра през цялата година. Всъщност част от падналия сняг беше отпреди няколко хиляди години. Суровите слънчеви лъчи падаха косо върху белия лед и топлината им се отразяваше обратно в пространството, което още повече допринасяше за задържането на изключително ниските температури.
Роксана беше облагодетелствана. Студът не проникваше през дрехите й, тъй като вместо европейски екип тя си беше сложила облеклото, което съпругът й бе закупил от ескимосите по време на една от китоловните си експедиции в Арктика. Вътрешното й облекло се състоеше от туника и дълги до коленете панталони. Шубата върху него беше широка и даваше възможност на телесната температура да циркулира свободно и да излиза навън, без да задържа потта. Тя беше подплатена с вълча кожа, а панталоните й бяха от кожата на северен елен. Краката й бяха обути с чорапи под високи ботуши, с козина отвътре.
Най-голямата физическа опасност, която застрашаваше Роксана, беше счупване на глезен или крак по неравната повърхност, а ако се разминеше с това, оставаше заплахата от измръзване. Тя не се безпокоеше толкова за тялото си, което беше добре защитено, а за лицето си. Усетеше ли и най-лекото изтръпване на бузите или носа си, започваше енергично да разтрива кожата, за да възстанови циркулацията на кръвта. Вече беше станала свидетел на шестима от екипажа на съпруга й, пострадали от измръзване, като двама от тях изгубиха пръстите на краката си, а единият — ушите си.
За нейно облекчение ледената хала започна да стихва и яростта й намаля. Вятърът престана да вие в ушите й и тя вече чуваше скърцането на ледените кристали под краката си. Походката й стана по-лека.
Стигна до едно възвишение, високо около пет метра, образувано от леда, който морето неуморно струпваше във вид на леден хълм. Повечето такива хълмове имаха неравна повърхност, но стените на този бяха съвършено гладки. Роксана се наведе и започна да лази на четири крака нагоре, като след всеки изминат метър се плъзгаше обратно с половин метър.
Усилието изсмука и малкото й останали сили. Най-накрая, без да се замисля и да задържа спомен за трудностите, тя се изкатери до билото на ледения хълм напълно изтощена, с разтуптяно сърце и тежко дишане. Нямаше представа колко време е лежала там, но беше благодарна, че можеше да даде почивка на очите си от наситения с ледени частици вятър. След няколко минути, когато сърцето й се успокои и дишането й стана равномерно, Роксана се укори за затрудненото положение, което по най-глупав начин сама си бе причинила. Не носеше часовник и нямаше представа колко време беше минало, откакто слезе от китоловния кораб на съпруга си „Паловерде“.
Преди близо шест месеца корабът бе заседнал сред паков лед и за да надвие скуката, тя започна да си прави разходки всеки ден около кораба, без да излиза от полезрението на екипажа му. Когато тази сутрин напусна кораба, пукналата се зора разкри кристално ясно небе, което обаче бързо се навъси и забули от внезапно разразилата се ледена буря. В порядъка на минути корабът изчезна от погледа й и тя се загуби сред ледовете.