По традиция повечето китоловци не качваха жени на борда. Много съпруги обаче отказваха да си стоят вкъщи по три-четири години, докато мъжете им отсъстваха. Роксана Мендър също не възнамеряваше да прекарва хиляди часове сама. Тя беше издръжлива жена въпреки дребния си ръст — беше висока едва метър и петдесет и тежеше около четирийсет килограма. Беше хубава със светлокафявите си очи и усмивка, която като че ли никога не слизаше от устните й. Рядко се оплакваше от лишения и скука и понасяше доста добре и най-бурното море. Вече бе родила момченце в тясната си кабина и го бе кръстила Самуел. Още не бе съобщила на мъжа си, че е бременна във втория месец с второто им дете. Екипажът я бе приел сърдечно и тя учеше някои от моряците на четмо и писмо, пишеше писма до съпругите и семействата им, влизаше в ролята на медицинска сестра, ако някой се наранеше или разболееше.
„Паловерде“ беше един от флотилията китобойни кораби, които плаваха от Сан Франциско по западното крайбрежие. Беше здрав кораб, построен специално за полярни операции по време на китоловния сезон, дълъг 40 метра, широк 9 метра, с вместимост 330 тона и газене 5 метра. Размерите му позволяваха да качва голям товар от китово масло и да бъде обслужван от голям екипаж от офицери и моряци за плаване с времетраене не по-малко от три години. Килът, шпангоутите и бимсите бяха изработени от чамово дърво, изсечено от горите на планината Сиера Невада. Дъсчената облицовка беше дъбова.
Беше стъкмен като тримачтов ветроход, с чисти и елегантни линии. Каютите му бяха спретнато обзаведени и облицовани с ламперия от вашингтонски смърч. Капитанската каюта бе мебелирана по-специално, тъй като жена му беше настояла да го придружава по време на дългото плаване. Фигурата на носа на кораба беше издялана от дървото паловерде, което расте в югозападната част на Съединените щати. Името на кораба бе издълбано с позлатени букви върху кърмата, която освен това бе украсена с резбовано изображение на калифорнийски кондор с разперени криле.
Вместо да отплава на север през Берингово море към Арктика и към по-утвърдените участъци за лов на китове, съпругът на Роксана — капитан Брадфорд Мендър — се бе отправил на юг към Антарктика. Тъй като тази област се пренебрегваше и рядко се използваше от китоловците от Ню Ингланд, той вярваше, че там ще има златна възможност да открие девствени риболовни райони.
Малко след като наближиха Антарктическата окръжност, моряците уловиха шест кита, докато корабът плаваше в открити води към брега, като често трябваше да си пробива път през море от айсберги. После, през последната седмица на март — антарктическата есен — ледът започна да сковава с невероятна бързина морето и достигна дебелина близо метър и двайсет. „Паловерде“ все още можеше да излезе в открити води, но внезапно променилият посоката си вятър прерасна в хала, която принуди кораба да се върне обратно към брега. Ледът, който връхлиташе върху тях на късове, големи почти колкото самия кораб, им отряза всички пътища за избавление и екипажът не можеше да стори нищо друго, освен да стои и гледа безпомощно как примката на студа се затяга около тях.
Бързо натрупващият се около китоловния кораб лед го изтласкваше с такава сила към сушата, че му беше невъзможно да се измъкне — сякаш бе стиснат в гигантски юмрук. Водите близо до брега бързо се покриха с ледена кора. Мендър и екипажът с мъка успяха да пуснат котвите на „Паловерде“ на дълбочина шест фатома1, на не повече от три километра от брега. Но за няколко часа корабът беше скован здраво в лед, който продължаваше да увеличава дебелината си и скоро всички следи от вода се покриха с твърда бяла обвивка. Антарктическата зима ги улови в капана си и денят започна да намалява. Изпари се всяка надежда да се измъкнат, а до умереното време с по-висока температура оставаха цели седем месеца.
Моряците свалиха ветрилата, изсушиха ги и ги прибраха, за да бъдат готови отново за вдигане през пролетта, ако провидението им донесеше по-топло време и освободеше кораба от ледената прегръдка. Сега, в очакване на дълго затворничество, храната бе прегледана и разпределена за дългите зимни месеци. Дали хранителните продукти, складирани на борда, щяха да стигнат, докато ледът започнеше да се топи, това никой не можеше да предвиди. Но спускането на въдици през дупките в леда даде по-голям от очаквания резултат и много скоро килерът за провизии на палубата бе запълнен с богат асортимент от антарктическа риба. По-късно на брега се появиха и смешни пингвини. Те като че ли бяха милиони. Само че колкото и вкусно да приготвяше месото им корабният готвач, то си оставаше неприятно за ядене.