Основните заплахи за екипажа бяха страхотният студ и всяко внезапно раздвижване на ледената маса. Опасността от замръзване беше намалена от горенето на маслото от китовете, които бяха уловили с харпун, преди да заседнат в леда. В трюма все още имаше над сто варела — напълно достатъчни да поддържат огъня в печките през най-студения период на антарктическата зима.
Засега ледената маса беше относително неподвижна. Но Мендър знаеше, че е въпрос само на време, преди ледът да започне да се мести във всички посоки. Тогава корпусът на „Паловерде“ като нищо можеше да се разцепи на трески, а яките шпангоути щяха да се огънат като картон. Никак не му харесваше мисълта как ще оцелеят жена му и бебето, докато не се зададеше друг кораб през лятото. А шансът да се случи такова нещо беше едно на хиляда.
Освен това съществуваше реална опасност от зараза. Седем от моряците вече даваха признаци за заболяване от скорбут. Единствената светла мисъл беше, че паразитите и плъховете бяха загинали отдавна от страхотния студ. Дългите антарктически нощи, изолацията и смразяващият вятър подхранваха апатията. Мендър се преборваше със скуката, като непрекъснато възлагаше задачи на екипажа, за да държи съзнанието и телата им заети с някаква дейност.
Мендър седеше зад писалището в каютата си и пресмяташе по сто пъти шансовете им за оцеляване. Но колкото и да прехвърляше в ума си възможностите, резултатът винаги оставаше един и същ. Вероятността да отплават невредими през пролетта беше нищожна.
Ледената буря стихна така внезапно, както се бе появила, и изгря слънце. Взирайки се с присвити очи над ослепително искрящата ледена маса, Роксана видя сянката си. Зарадва се на появата й насред безкрайната празнота наоколо. Когато обаче обходи с поглед хоризонта и прецени, че „Паловерде“ се намира на цели два и половина километра от нея, сърцето й се сви. Черният корпус почти догоре беше скрит под леда, но големият американски флаг се вееше от стихващия вятър и тя се досети, че притесненият й съпруг го бе вдигнал високо на главната мачта, за да играе ролята на фар. Трудно й беше да повярва, че се е отдалечила толкова много. Със скованото си съзнание тя си мислеше, че се е разхождала значително близо в кръг около кораба.
Ледената маса не беше съвсем безлюдна. Роксана видя малки фигури да се движат по нея и предположи, че това са членове на екипажа, които, заедно със съпруга й, я търсят. Тъкмо се накани да се изправи и да им помаха, когато изведнъж нещо привлече погледа й — мачтите на друг кораб се извисяваха между два огромни ледени блока, заседнали край брега.
Трите мачти и бушпритът, както и такелажът им изглеждаха напълно здрави с навитите си ветрила. Тъй като вятърът бе стихнал, тя свали шала от лицето си и видя, че целият корпус е заклещен в леда. Бащата на Роксана също беше морски капитан, който управляваше клипери и търгуваше с чай от Китай, така че като малка тя беше виждала стотици кораби с всякакъв вид стъкмяване и ветрила, които пристигаха и тръгваха от Бостън. Кораб като този обаче, също покрит с лед, беше виждала само на картината, окачена в стаята на къщата на дядо й.
Този призрачен кораб беше стар, много стар, с огромна заоблена кърма. Беше дълъг, тесен и дълбок. Както прецени Роксана, дължината му достигаше цели 40 метра, а най-широката му част — 10 метра. Също като онзи на картината. Този вероятно беше 800-тонен английски търговски кораб от края на осемнайсети век, пренасящ стоки предимно от и за Индия.
Тя извърна глава от кораба и размаха шала си, за да привлече вниманието на съпруга си и моряците. Един от тях зърна движението върху леда с крайчеца на окото си и даде знак на другите. Всички се втурнаха по пропукания лед към нея начело с капитан Мендър. Двайсет минути по-късно екипажът на „Паловерде“ стигна до нея, крещейки радостно, че я намират жива.
Тихият и сдържан по природа Мендър показа необичайно вълнение, когато я притегли в прегръдките си и със замръзнали по бузите му сълзи я целуна дълго и любещо.
— О, боже! — прошепна той. — Мислех, че си умряла. Цяло чудо е, че си оцеляла.
Станал капитан на китобоен кораб на двайсет и осем години, сега Брадфорд Мендър караше трийсет и шестата си година и извършваше десетото си плаване, когато корабът му бе пленен от антарктическите ледове. Як и находчив, роден в Ню Ингланд, той беше висок метър и осемдесет, набит и тежеше близо 110 килограма. Имаше сини очи, черна коса и брада, която покриваше долната половина на лицето му от едното до другото ухо. Суров, но любезен, той никога не беше имал проблеми с офицерите и моряците си, които да не можеше да разреши честно и почтено. Великолепен ловец на китове и навигатор, Мендър също така беше и проницателен бизнесмен, който не само управляваше кораба, но и беше негов собственик.