— … вие и прекрасната дама, която не е ваша съпруга.
Значи не беше останала правдива кауза и болката на гнева се превърна в срамна болка на подчинение. Нямаше право да осъжда никого, да изобличава нищо, да се бори и да умре с радост, изисквайки почит към доблестта. Нарушените обещания, неизповяданите желания, предателството, измамата, лъжите — той беше виновен за всичко това. Коя форма на корупция можеше да бъде осмяна? Степените нямат значение, мислеше си, човек не се пазари за няколко инча зло.
Не знаеше — когато се свлече на бюрото си мислейки за почтеността, за която не можеше вече да претендира, за чувството за справедливост, което беше загубил — че тъкмо непреклонната му честност и безмилостното му чувство за справедливост бяха избили единственото му оръжие от ръцете му. Можеше да се бори с мародерите, но яростта и огънят си бяха отишли. Можеше да се бори, но единствено като някакъв виновен нещастник срещу останалите. Не произнасяше думите, но болката беше равностойна, грозната болка да си повтаря: кой съм аз, че да хвърлям първия камък?
Той остави тялото си да падне върху бюрото. Дагни, мислеше си, Дагни, ако това е цената, която трябва да платя, ще я платя… Той беше още търговецът, който не познаваше друг кодекс, освен този да заплаща изцяло за желанията си.
Беше късно, когато се прибра вкъщи и избърза безшумно по стълбите към спалнята си. Мразеше се за това, че беше принуден да се промъква, но го беше правил през повечето вечери през последните месеци. Гледката на семейството му беше станала непоносима — не можеше да каже защо. Недей да ги мразиш заради собствената си вина, си беше казвал, но смътно знаеше, че не това е коренът на омразата му.
Той затвори вратата на спалнята си, като беглец, получил за миг отлагане на смъртната си присъда. Движеше се внимателно, докато се събличаше за лягане: не искаше никакъв звук да издаде присъствието му на семейството му, не искаше да има никакъв контакт с тях, дори и в собствените им умове.
Беше си сложил пижамата и спря, за да запали цигара, когато вратата на спалнята се отвори. Единственият човек, който можеше да влиза в стаята му без да чука, никога не беше се опитал да го направи, така че той погледна безучастно за момент, преди да повярва, че беше влязла Лилиан. Носеше дреха в стил „Ампир“ в бледо резедаво, а надиплената пола се спускаше грациозно от високата талия — на пръв поглед не личеше дали това е вечерна рокля или пеньоар, но беше пеньоар. Тя спря за миг на прага, а очертанията на тялото й се разливаха в привлекателен силует на фона на светлината.
— Знам, че не бива да се представям на познати — меко каза тя, — но за всеки случай: аз съм госпожа Риърдън.
Той не можеше да каже дали това е сарказъм или молба.
Тя влезе и рязко затвори вратата с привичен, повелителен жест — жест на собственик.
— Какво има, Лилиан? — попита тихо той.
— Скъпи, не бива да признаваш толкова много така безцеремонно — тя се движеше бавно из стаята, покрай леглото, докато седна в един фотьойл — и така неласкателно. Това е признание, че ми трябва специална причина, за да отнемам времето ти. Да си запиша ли среща при секретарката ти?
Той стоеше в средата на стаята, с цигара в уста, гледаше я и не отговаряше. Тя се засмя.
— Причината е толкова необичайна, че съм сигурна, че никога няма да ти хрумне — самота, скъпи. Би ли хвърлил няколко трошици от скъпото си внимание на просяк? Имаш ли нещо против да остана тук без каквато и да е официална причина?
— Не — тихо каза той, — щом искаш.
— Нямам нищо сериозно за обсъждане — нито поръчки за милиони долари, нито трансконтинентални сделки, нито релси, нито мостове. Дори не и политическата ситуация. Просто искам да си побъбря като жена за неща, които изобщо не са важни.
— Давай.
— Хенри, това е най-добрият начин да ме спреш, нали? — тя изглеждаше безпомощно, привлекателно откровена. — Какво мога да кажа сега? Представи си, че исках да ти разкажа за новия роман, който пише Балф Юбанк, посветен е на мен, това би ли те заинтересувало?
— Ако искаш да знаеш истината — изобщо не.
Тя се засмя.
— А ако не искам да знам истината?
— Тогава не знам какво да кажа — отговори той и усети прилив на кръв в мозъка си, плътен като шамар, осъзнавайки двойното безчестие на лъжа, изречена като твърдение за почтеност; той го беше казал искрено, но думите му предполагаха хвалба, на която вече нямаше право. — Защо би искала нещо, ако то не е истината? За какво?