— Виждаш ли, това е жестокостта на добросъвестните хора. Не би го разбрал, нали? Ако ти отговоря, че истинското себеотдаване се състои в това да си готов да лъжеш, мамиш и фалшифицираш, за да направиш друг човек щастлив, да създадеш за него реалността, която иска, ако не му харесва тази, която наистина съществува.
— Не — бавно каза той. — Не бих го разбрал.
— Наистина е много просто. Ако кажеш на красива жена, че е красива, какво си й дал? Това е просто факт и той не ти струва нищо. Но ако кажеш на грозна жена, че е красива, й предлагаш великата чест да поквариш понятието за красота. Да обичаш жена заради нейните добродетели е безсмислено. Тя си го е заслужила, това е заплащане, не подарък. Но да я обичаш заради пороците й, е истински подарък, незаслужен и неспечелен. Да я обичаш заради пороците й, означава да опорочиш всяка добродетел заради нея — и тъкмо това е истинската жертва на любовта, защото ти жертваш съвестта си, разума си, непорочността си и неоценимото си самоуважение.
Той я погледна неразбиращо. Звучеше като някакво чудовищно извращение, което изобщо изключваше възможността да се чуди дали някои може и да го мисли — чудеше се само каква беше целта на изразяването му с думи.
— Какво е любовта, скъпи, ако не саможертва? — лековато продължи тя, с тон подходящ за салонен разговор. — Какво е саможертвата, ако човек не пожертва онова, което му е най-ценно и най-важно? Но не очаквам да го разбереш. Не и такъв неопетнен и стоманен пуритан като теб. Това е огромната себичност на пуританите. По-скоро би позволил целият свят да загине, отколкото да измърсиш неопетненото си его дори и с едно петънце, от което да трябва да се срамуваш.
— Той каза бавно, с необичайно напрегнат и тържествен глас:
— Никога не съм претендирал, че съм неопетнен.
Тя се засмя.
— А какъв си сега? Отговаряш ми честно, нали?
Тя присви голите си рамене.
— О, скъпи, не ме взимай на сериозно! Аз просто си говоря.
Той смачка цигарата си в един пепелник, без да й отговори.
— Скъпи — каза тя, — всъщност дойдох тук само защото си мислех, че имам съпруг и искам да видя как изглежда.
Тя го проучваше, докато той стоеше в средата на стаята — високите, прави, стегнати очертания на тялото, подчертани от плътния цвят на тъмносинята пижама.
— Много си привлекателен — каза тя. — Изглеждаш много по-добре през последните няколко месеца. По-млад. Дали не и по-щастлив? Изглеждаш по-малко напрегнат. О, да, знам, че си по-зает от всякога и действаш като командир на въздушно нападение, но това е само на повърхността. Вътрешно си по-малко напрегнат.
Той я погледна учудено. Беше истина, той не беше го забелязал, не беше го признал пред себе си. Учудваше се на способността й за наблюдение. Тя го беше виждала малко през последните няколко месеца. Не беше влизал в спалнята й, откакто се беше върнал от Колорадо. Мислеше си, че тя ще приветства тяхната взаимна изолация. Сега се чудеше какво може да я е направило толкова чувствителна към промяната в него — освен ако това не беше чувство, много по-велико от онова, на което беше мислел, че е способна.
— Не бях забелязал — каза той.
— Това е много добре, скъпи, а и удивително, след като преживяваш толкова ужасно тежък момент.
Той се зачуди дали това трябва да е въпрос. Тя млъкна за миг, сякаш чакаше отговор, но не го притисна и продължи весело:
— Знам, че имаш какви ли не неприятности в завода и че политическата ситуация става все по-застрашителна. Ако прокарат тези закони, за които говорят, това ще те удари доста здраво, нали?
— Да. Така е. Но това е тема, която не те интересува, Лилиан, нали?
— О, напротив! — тя вдигна глава и погледна право към него, очите й имаха празния, прикрит поглед, който беше виждал преди, поглед на преднамерена тайнственост и на увереност, че той не може да я разгадае. — Твърде много ме интересува… макар и не заради възможни финансови загуби — меко добави тя.
Той се чудеше за пръв път дали нейната проклетия, сарказмът й, мерзкия начин да му нанася обиди под защитата на усмивката си не са обратното на онова, за което винаги ги е смятал — не метод за мъчение, а изкривена форма на отчаяние; не желание да го накара да страда, а признание за собствената й болка, защита на гордостта на необичана жена, тайна молба — така че изкусното, загатнатото, нападателното в поведението й, нещото, което просеше разбиране, да не е открита злоба, а скрита любов. Той мислеше за това ужасен. То направи вината му много по-голяма, отколкото някога беше си представял.