— Ако говорим за политика, Хенри, имам една забавна мисъл. Онази страна, която ти представляваш — какъв беше лозунгът, който всички използвате толкова много, мотото, което трябва да защитавате? „Светостта на договора“, нали?
Тя видя бързия му поглед, напрежението в очите му — първият отговор, който получаваше на нещо, което беше уцелила, и се засмя с глас.
— Продължавай — каза той, гласът му беше тих и криеше заплашителна нотка.
— Че за какво, скъпи? Така или иначе ме разбра добре.
— Какво искаше да кажеш? — гласът му беше грубо отмерен, без каквато и да е отсянка на чувство.
— Наистина ли искаш да ме подложиш на унижението да се оплаквам? Толкова е изтъркано и банално — въпреки че си мислех, че имам съпруг, който се гордее с това, че е различен от по-низшите мъже. Да ти напомня ли, че веднъж се закле да направиш моето щастие цел на живота си? И че не можеш да кажеш напълно честно дали съм щастлива или нещастна, защото дори не си се интересувал от съществуването ми?
Той ги почувства като физическа болка — всички неща, които се изсипваха върху него в невъзможно единство. Думите й бяха молба, мислеше си, и чувстваше тъмния, горещ поток на вината. Изпитваше жал — студената грозота на жал без привързаност. Чувстваше смътен гняв, като глас, който се опитваше да задуши, глас, който крещеше с отвращение: защо трябва да се занимавам с гадните й, извратени лъжи? Защо да приемам мъчението в името на жалостта? Защо аз трябва да поема безнадеждния товар да се опитвам да пощадя нейното чувство, което тя няма да си признае — чувство, което не познавам, не разбирам и не мога да отгатна? Ако ме обича, защо проклетата страхливка не го каже и не позволи и на двама ни да го приемем открито? Той чу и друг, по-силен глас, който казваше спокойно: не прехвърляй обвиненията върху нея, това е най-старият номер на всички страхливци, ти си виновен, няма значение какво прави тя, това е нищо в сравнение с твоята вина, тя е права, гади ти се, нали, когато знаеш, че тя е права? Нека ти се гади, проклет прелюбодеец, тя е правата!
— Какво би те направило щастлива, Лилиан? — попита той. Гласът му беше безизразен.
Тя се усмихна, облегна се назад на стола си, отпусна се — беше наблюдавала напрегнато лицето му.
— О, скъпи — каза тя с отегчена веселост, — това е мошенически въпрос. Задна вратичка. Клауза за измъкване.
Тя стана, отпусна ръцете си рязко, изпъна тялото си в мек, грациозен жест на безпомощност.
— Какво би могло да ме направи щастлива ли, Хенри? Ти трябва да ми кажеш. Ти трябваше да го откриеш за мен. Аз не знам. Ти трябваше да го създадеш и да ми го предложиш. Това беше твоя отговорност, твое задължение, твой дълг. Но ти няма да си първият мъж, който не е спазил това обещание. Това е най-лесният за избягване дълг. О, ти никога няма да се измъкнеш, без да платиш за товар желязна руда, която ти е доставена. Би го направил само за живот.
Тя се движеше спокойно из стаята, жълто-зелените гънки на полата й се виеха в дълги вълни около нея.
— Знам, чу подобни искания не са практични — каза тя, — нямам ипотека върху теб, нямам допълнителни гаранции, нямам оръжия, нямам вериги. Нямам никакъв контрол върху теб, Хенри — нищо, освен честта ти.
Той стоеше и я гледаше така, сякаш му костваше всичките му усилия да държи очите си приковани в лицето й, за да продължи да я вижда и да понася гледката.
— Какво искаш? — попита той.
— Скъпи, има толкова много неща, които можеш да отгатнеш сам, ако наистина искаш да знаеш какво искам. Например, ако си ме отбягвал толкова очевидно в продължение на месеци, не бих ли желала да знам причината?
— Бях много зает.
Тя вдигна рамене.
— Съпругата очаква да бъде първата грижа в живота на съпруга си. Не знаех, че когато се закле да напуснеш всичко друго, това не е включвало пещите.
Тя дойде по-близо и с развеселена усмивка, която изглежда се подиграваше и на двама им, плъзна ръцете си около него. Това беше гъвкавият, инстинктивен, див жест на младоженец при нежелания контакт с курва — жестът, с който той отблъсна ръката й от тялото си и я отхвърли настрани. Стоеше парализиран, шокиран от грубостта на собствената си реакция. Тя го гледаше вторачено, с лице, оголено от удивление, без мистериозност, без фалш или защита — каквито и сметки да си беше правила, това беше нещо, което не очакваше.