— Съжалявам, Лилиан… — каза той тихо, с глас, изпълнен с искреност и страдание. Тя не отговори. — Съжалявам… Просто съм много уморен — добави той с безжизнен глас, беше разбит от тройната лъжа, част от която беше изневяра, срещу която не можеше да понесе да се изправи и това не беше изневярата спрямо Лилиан. Тя се разсмя за миг.
— Е, ако това е влиянието на работата ти върху теб, може и да стигна до там, че да я одобря. Моля за прошка, просто се опитвах да изпълня дълга си. Мислех, че си сладострастник, който никога няма да се издигне над инстинктите на животно в калта. Не съм една от тези кучки, които имат място там.
Тя хвърляше думите сухо, дистанцирано, без да мисли. Умът й се блъскаше над един въпрос и хукваше към всеки възможен отговор. Тъкмо последното й изречение го накара изведнъж да се изправи срещу нея, да се изправи просто, директно, вече не като човек, който се защитава.
— Лилиан, каква е целта на живота ти? — попита той.
— Какъв груб въпрос! Никой просветен човек не би го задал.
— Добре, какво правят просветените хора с живота си?
— Може би не се опитват да правят нищо. Това е и тяхното просветление.
— Какво правят с времето си?
— Със сигурност не го прекарват в произвеждане на водопроводни тръби.
— Кажи ми, защо продължаваш да говориш за това? Знам, че презираш водопроводните тръби. Изяснили сме това отдавна. Презрението ти не значи нищо за мен. Защо продължаваш да го повтаряш?
Той се учуди защо това я наранява, не знаеше по какъв начин, но беше убеден, че е така. Чудеше се защо чувства с абсолютна сигурност, че това е правилното нещо, което е трябвало да каже.
Тя попита сухо:
— Каква е целта на този внезапен разпит?
Той отговори просто:
— Исках да знам дали има нещо, което наистина искаш. Ако има, бих желал да ти го дам, стига да мога.
— Би желал да го купиш? Само това знаеш — да плащаш за нещата. Отърваваш се лесно, нали? Не, не е толкова просто. Онова, което искам, е нематериално.
— Какво е?
— Теб.
— Какво искаш да кажеш, Лилиан? Нали нямаш пред вид в смисъла с калта?
— Не, не в смисъла с калта.
— Тогава как?
Тя беше на вратата, обърна се, вдигна глава, погледна го и се усмихна студено.
— Няма да разбереш — каза тя и излезе.
Мъчението, което му оставаше, беше винаги да знае, че тя никога няма да поиска да го напусне, а той никога няма да има правото да си тръгне — мисълта, че й дължи поне хилаво признание за симпатия, уважение заради чувство, което не можеше нито да разбере, нито да му отвърне; да знае, че не може да предизвика в себе си нищо към нея, освен презрение — странно, пълно, сляпо презрение, което е непроницаемо за жалостта, за упрека, за собствените му призиви към справедливост; а най-тежкото за понасяне беше гордото отвращение от собствената му присъда, от желанието му да се смята за по-долен от тази жена, която презира.
После това вече нямаше значение — всичко избледня някъде в далечината, оставяйки само мисълта, че той е готов да понесе всичко, — останал в състояние, което беше едновременно напрежение и покой — защото лежеше в леглото си, с лице, притиснато във възглавницата, мислейки за Дагни, за нейното крехко, чувствено тяло, изтегнато до него, треперещо под допира на пръстите му. Искаше тя да се върне в Ню Йорк. Ако беше, той щеше да отиде там сега, веднага, посред нощ.
Юджийн Лоусън седеше на бюрото си така, сякаш то беше контролният панел на бомбардировач, който командва континента долу. Но понякога го забравяше и се отпускаше, мускулите му се отпускаха в костюма му, сякаш се цупеше на света. Устата му беше единствената част от него, която не можеше да стегне по всяко време — тя стърчеше неудобно на жилестото му лице, привличайки погледа на всеки слушател: докато говореше, движението минаваше през долната му устна, извивайки влажната й плът в неприсъщи й конвулсии.
— Не се срамувам от това — каза Юджийн Лоусън. — Госпожице Тагарт, искам да знаете, че не се срамувам от кариерата си като президент на Националната обществена банка в Медисън.
— Дори не съм и намеквала за срам — студено каза Дагни.
— Никаква морална вина не може да ми бъде приписана, тъй като изгубих всичко, което притежавах, при фалита на тази банка. Струва ми се, че имам правото да се чувствам горд с такава саможертва.