— По-скоро исках да ви задам няколко въпроса за фабриката за двигатели „Двайсети век“, която…
— Ще се радвам да отговоря на всякакви въпроси. Нямам какво да крия. Съвестта ми е чиста. Ако мислите, че темата ме притеснява, грешите.
— Исках да разбера кои са хората, които са притежавали фабриката, когато сте дали заем на…
— Бяха съвсем свестни хора. Рискът беше напълно оправдан, макар че, разбира се, аз говоря в чисто човешки смисъл, не на езика на студените пари, който сте свикнала да очаквате от банкери. Дадох им заема за покупката на фабриката, защото имаха нужда от парите. Ако хората се нуждаеха от пари, това беше достатъчно за мен. Нуждата беше моят стандарт, госпожице Тагарт. Нуждата, не алчността. Моят баща и дядо бяха изградили Националната обществена банка, само за да натрупат богатство за себе си. Аз поставих тяхното богатство в услуга на по-висок идеал. Не седях върху купчини пари и не исках допълнителни гаранции от бедни хора, които имаха нужда от заеми. Сърцето беше моята гаранция. Разбира се, не очаквам никой в тази материалистична страна да ме разбере. Наградата, която получих, не беше като онези, които хората от вашата класа, госпожице Тагарт, биха оценили. Хората, които седяха пред бюрото ми в банката, не седяха като вас, госпожице Тагарт. Те бяха смирени, несигурни, изтощени от грижата, боящи се да говорят. Моята награда бяха сълзите на благодарност в очите им, треперещите гласове, благословиите, жената, която целуна ръката ми, когато й дадох заем, за който беше просила напразно навсякъде другаде.
— Бихте ли ми казали имената на хората, които притежаваха фабриката?
— Тази фабрика беше жизненоважна за региона, абсолютно жизненоважна. Отпускането на заема беше напълно оправдано. Тя даде работа на хиляди работници, които нямаха други средства за препитание.
— Познавахте ли някои от хората, които работеха във фабриката?
— Разбира се. Познавах всички. Хората ме интересуваха, не машините. Обръщах внимание на човешката страна на индустрията, а не на счетоводната.
Тя се наведе нетърпеливо над бюрото му.
— Познавахте ли някого от инженерите, които работеха там?
— Инженерите? Не, не. Бях много по-демократичен. Интересуваха ме истинските работници. Обикновените хора. Те всички ме познаваха. Идвах в цеховете, те ми махаха и викаха „Здрасти, Джийн“. Така ме наричаха — Джийн. Но съм сигурен, че това не ви интересува. Това е история. А сега, ако наистина сте дошла до Вашингтон, за да говорим за вашата железопътна компания — той се изправи рязко и възвърна позата си на бомбардировач, — не знам дали мога да ви обещая някакво специално внимание, тъй като трябва да поставя националното благо над всяка частна привилегия или интерес, които…
— Не съм дошла да говорим за моята железопътна компания — каза тя, поглеждайки го с учудване, — нямам желание да говоря с вас за железопътната компания.
— Нима? — той звучеше разочаровано.
— Не. Дойдох за информация относно фабриката за двигатели. Дали можете да си спомните имената на някои инженери, които са работили там?
— Не вярвам изобщо да съм питал за имената им. Не ме интересуваха паразитите от кабинетите и лабораториите. Интересуваха ме истинските работници — мъжете с мазолести ръце, които поддържаха фабриката. Те бяха мои приятели.
— Можете ли да ми дадете техните имена? Каквито и да е имена, на който и да е, работил там?
— Скъпа госпожице Тагарт, беше толкова отдавна, бяха хиляди, как мога да си спомням?
— Не можете ли да си спомните дори едно, поне едно?
— Със сигурност не. Толкова много хора винаги са изпълвали живота ми, че не може да се очаква да запомня отделните капки в един океан.
— Познавахте ли производството на фабриката? Каква работа вършеха или планираха?
— Разбира се. Проявявам личен интерес към всичките си инвестиции. Ходех да инспектирам фабриката много често. Справяха се изключително добре. Правеха чудеса. Жилищните условия на работниците бяха най-добрите в страната. Видях дантелени пердета на всеки прозорец и цветя по первазите. Всеки дом имаше парче земя за градина. Бяха построили ново училище за децата.
— Знаете ли нещо за работата на изследователската лаборатория към фабриката?
— Да, да, имаха прекрасна изследователска лаборатория, много модерна, много динамична, с напредничави възгледи и велики планове.
— Дали… си спомняте да сте чували нещо… за планове да се произвежда нов тип двигател?
— Двигател? Какъв двигател, госпожице Тагарт? Нямах време за детайли. Моите цели бяха социалният прогрес, световният просперитет, човешкото братство и любов. Любов, госпожице Тагарт. Това е ключът към всичко. Ако хората се научат да се обичат помежду си, това ще реши всичките им проблеми.