Гласът й беше тих, твърд и официален:
— Господин Лоусън, мисля, че трябва да ви уведомя, че от всички твърдения, които един мъж може да изрече, това за мен е най-презряното.
— Никога не съм имал късмет! — каза Лий Хънзейкър. Той седеше в средата на кухнята, на маса, отрупана с хартии. Имаше нужда от бръснене, а ризата му — от пране. Беше трудно да се отгатне възрастта му: подутата плът на лицето му изглеждаше гладка и чиста, недокосната от жизнен опит, побеляващата коса и премрежените очи изглеждаха напълно изтощени. Той беше на четирийсет и две.
— Никой никога не ми даде шанс. Надявам се, че са доволни от това, което направиха с мен. Но не мислете, че не знам. Знам, че бях измамен по рождение. Не им позволявайте да се надуват колко са мили. Те са смрадлива шайка лицемери.
— Кой? — попита Дагни.
— Всички — каза Лий Хънзейкър. — Хората са копелета в сърцето си и няма полза да се правят на други. Справедливост? Ха! Вижте я само — той посочи наоколо. — Човек като мен натикан в това!
Зад прозореца светлината на обедното слънце изглеждаше като сивкав полумрак сред неприветливите покриви и голите дървета на място, което не беше село, но което никога нямаше да може да се превърне окончателно в град. Здрачът и влагата изглежда се бяха пропили в стените на кухнята. Купчина мръсни съдове пълнеха мивката, тенджера с яхния къкреше на котлона, изпускайки пара с мазната миризма на евтино месо, прашна пишеща машина стоеше сред листовете на масата.
— Компанията за двигатели „Двайсети век“ — каза Лий Хънзейкър — беше едно от най-прочутите имена в историята на американската индустрия. Аз бях президент на тази компания. Притежавах фабриката. Но те не ми дадоха шанс.
— Не сте били президент на компанията „Двайсети век“, нали? Мисля, че сте оглавявали корпорация, наречена „Обединени услуги“?
— Да, да, но то е същото. Ние поехме фабриката. Щяхме да се справим също толкова добре, колкото и те. Дори по-добре. И ние бяхме толкова важни. Така или иначе, кой по дяволите беше Джед Старнс? Просто някакъв си механик от евтин гараж — знаете ли, че тъкмо така е започнал — без каквато и да е среда. Моето семейство някога е било едно от Четиристотинте в Ню Йорк. Дядо ми е бил член на конгреса. Не е моя вината, че баща ми не можеше да си позволи да ми даде собствена кола, когато ме изпрати на училище. Всички други момчета имаха коли. Името на семейството ми беше също толкова добро, колкото и техните. Когато отидох в колежа… — той спря рязко. — От кой вестник казахте, че сте?
Тя му беше казала името си, не знаеше защо сега е доволна, че той не го е разпознал и защо предпочиташе да не го осведомява.
— Не съм казала, че съм от вестник — отговори тя — имам нужда от малко информация за фабриката за двигатели за съвсем частни цели, не за публикуване.
— Аха — той изглеждаше разочарован. Продължи кисело, сякаш тя беше виновна за някаква преднамерена обида към него.
— Мислех, че може би сте дошла, за да вземете интервю, защото пиша автобиографията си — той посочи книжата на масата. — И възнамерявам да кажа доста неща. Тоест… О, мамка му! — изведнъж извика той, спомняйки си за нещо.
Хукна към котлона, вдигна капака на тенджерата и започна да разбърква яхнията с омраза, без да обръща внимание на действията си. Хвърли мократа лъжица на печката и остави мазнината да капе върху газовите котлони, сетне се върна на масата.
— Да, ще напиша автобиографията си, ако някой ми даде шанс — каза той. — Как мога да се съсредоточа върху сериозна работа, когато трябва да живея по този начин? — той посочи с глава към печката. — Приятели, ха! Тези хора мислят, че само защото са ме взели, могат да ме експлоатират като китайско кули! Само защото нямаше къде другаде да отида. Лесно им е на тия стари мои приятели. Той и пръст не вдига из къщи, по цял ден си стои в магазина, в мърлявия, дребен, мизерен магазин за канцеларски принадлежности — може ли това да се сравни по важност с книгата, която пиша? А тя излиза на пазар и иска да гледам проклетата й манджа. Знае, че писателят има нужда от спокойствие и концентрация, но пука ли й за това? Знаете ли какво каза днес?
Той се наведе заговорнически през масата, сочейки съдовете в мивката.
— Отиде на пазара и остави всички съдове от закуската там, каза, че ще ги измие по-късно. Знам какво иска. Очаква аз да го направя. Е, ще я разочаровам. Ще ги оставя там, където са си.