— Бихте ли ми позволили да ви задам няколко въпроса за фабриката за двигатели?
— Не си мислете, че тази фабрика е била единственото нещо в живота ми. Заемал съм много важни позиции преди това. Имах обещаващи връзки по едно или друго време, с предприятия, произвеждащи хирургически консумативи, хартиени опаковки, мъжки шапки и прахосмукачки. Разбира се, тези неща не ми предоставяха достатъчно размах. Но фабриката за двигатели — това беше големият ми шанс. Точно това чаках.
— Как стана така, че я придобихте?
— Беше предназначена за мен. Беше осъществената ми мечта. Фабриката беше затворена — банкрутирала. Наследниците на Джед Старнс я бяха сравнили със земята доста бързо. Не знам какво е ставало, но е било нещо доста шантаво, така че компанията фалира. Хората от железницата затвориха разклонението. Никой не искаше мястото, никой не искаше да наддава. Но тази велика фабрика, с цялото си оборудване, с всички машини, с всичко, което беше правило милиони за Джед Старнс, беше възможността, на която имах право. Така че събрах няколко приятели и основахме корпорацията „Обединени услуги“, като струпахме малко пари. Но нямахме достатъчно, имахме нужда от заем, за да ни помогне да се измъкнем и да започнем. Беше напълно сигурна сделка, бяхме млади хора, започващи велика кариера, пълни с нетърпение и надежда за бъдещето. Но да не мислите, че някой ни окуражи? Нищо подобно. Не и тези алчни, окопали се лешояди с привилегии! Как щяхме да успеем в живота, ако никой не ни дадеше фабрика? Не можехме да се съревноваваме с малките лекета, които наследяват цели вериги от фабрики, нали? Нямахме ли право на същия пробив? Да не чувам нищо повече за справедливост! Работех като куче, опитвайки се да накарам някой да ни заеме парите. Но това копеле Мидас Мълиган ме прекара през цедка.
Тя се изправи на стола си.
— Мидас Мълиган?
— Да — банкерът, който изглеждаше като шофьор на камион и действаше като такъв.
— Познавали сте Мидас Мълиган?
— Дали съм го познавал? Аз съм единственият, който някога го е побеждавал — не че имах някаква полза от това!
От време на време, внезапно усещайки тревога, тя се чудеше — също както се чудеше на историите за изоставените кораби, намерени да плават из моретата, или за светлините без видим източник, които блестяха в небето — на изчезването на Мидас Мълиган. Нямаше причина да чувства, че трябва да разреши тези загадки, освен че бяха мистерии, чиято работа не е да са мистериозни: не би могло да са безпричинни, и все пак никаква причина не можеше да ги обясни.
Мидас Мълиган някога беше най-богатият и следователно най-отричаният човек в страната. Никога не беше губил, каквато и инвестиция да направеше — всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в злато.
— Това е, защото знам какво да докосвам — казваше той. Никой не можеше да схване логиката на инвестициите му: той отхвърляше сделки, които се смятаха за абсолютно сигурни и хвърляше огромни суми в начинания, с които никой друг банкер не би се заел. През годините той беше спусъкът, който беше изстрелял неочаквани, зрелищни снаряди на промишлен успех из цялата страна. Тъкмо той беше инвестирал в „Риърдън стийл“ в началото, като така беше помогнал на Риърдън да купи изоставения стоманодобивен завод в Пенсилвания. Когато веднъж един икономист го нарече дързък комарджия, Мълиган каза:
— Никога няма да забогатееш, защото мислиш, че това, което правя, е хазарт.
Говореше се, че човек трябва да спазва неписаното правило, когато си има работа с Мидас Мълиган: ако кандидатът за заем споменеше личната си нужда или някакво лично чувство, разговорът приключваше и той никога не получаваше втори шанс да говори с господин Мълиган.
— Ами да, мога — казал Мидас Мълиган, когато го попитали дали може да назове човек, по-зъл от този, чието сърце е заключено за жалостта. — Човек, който използва жалостта на другите към себе си като оръжие.
В дългата си кариера беше пренебрегвал всички публични атаки срещу себе си, освен една. Първото му име беше Майкъл — когато един журналист от хуманитарната клика го нарече Мидас Мълиган и му подхвърли този прякор като обида, Мълиган отиде в съда и заяви официална смяна на името си на Мидас. Смяната беше разрешена.
В очите на своите съвременници той беше човек, който извършваше непростим грях: беше горд с богатството си. Това беше чувала Дагни за Мидас Мълиган, никога не го беше срещала. Преди седем години Мидас Мълиган беше изчезнал. Напуснал дома си една сутрин и повече никой не чул нищо за него. На следващия ден вложителите на банка „Мълиган“ в Чикаго получили уведомления да изтеглят средствата си, защото банката затваря. При последвалото следствие станало ясно, че Мълиган е планирал затварянето предварително и в най-дребни подробности — служителите му просто изпълнявали инструкциите му. Това беше най-подреденият фалит на банка, който страната някога беше виждала. Всеки вложител получи обратно парите си до последната стотинка дължима лихва. Всички активи на банката бяха продадени на парче на различни финансови институции. Когато беше направен баланс на книжата, стана ясно, че всичко съвпада, до последната стотинка, нищо не беше останало — банка „Мълиган“ се беше изпарила.