Никога не се намери улика за мотивите на Мълиган, за личната му съдба или за милионите на личното му богатство. Човекът и богатството изчезнаха така, сякаш никога не бяха съществували. Никой не беше предупреден за решението му и никакви и никакви събития не можеха да се проследят, за да го обяснят. Ако е искал да се оттегли, чудеха се хората, защо не е продал банката с огромна печалба, както можеше да направи, вместо да я разрушава? Никой не можеше да даде отговор. Той нямаше нито семейство, нито приятели. Прислужниците му не знаеха нищо: той беше напуснал дома си както винаги в онази сутрин и не се върнал — това било всичко.
Дагни си мислеше години наред, че в изчезването на Мълиган има нещо невъзможно — все едно някой нюйоркски небостъргач да изчезне някоя нощ, а след него да остане просто празен парцел на някакъв ъгъл. Човек като Мълиган и съкровище като това, което беше взел със себе си, не можеха да се скрият никъде — небостъргач не може да се загуби, ще го видят да се издига над всяка долина или гора, където са решили да го скрият, а ако е разрушен, дори купчината развалини не би могла да остане незабелязана. Но Мълиган беше изчезнал, и през седемте години оттогава насам в многото слухове, предположения, теории, истории от неделните вестници и свидетели, които твърдяха, че са го виждали къде ли не по света, нямаше никаква следа от правдоподобно обяснение.
Измежду всички истории имаше една толкова невероятна, че Дагни вярваше в истинността й: нищо в характера на Мълиган не можеше да даде основание на някого просто да я измисли. Говореше се, че последният човек, който го е видял в пролетната утрин на неговото изчезване, била една стара жена, която продавала цветя на една чикагска улица, близо до банка „Мълиган“. Тя разправяла, че той спрял и купил букет от първите за годината зюмбюли. Лицето му било най-щастливото, което тя някога била виждала — изглеждал като младеж, изправен пред великото, недостижимо видение на един живот, който се разкрива пред него — белезите от болка и напрежение, утайката на годините по лицето му били изчезнали и онова, което останало, било само радостно нетърпение и покой. Той взел цветята с ненадеен импулс и намигнал на старата жена, сякаш й споделял някоя шега. Казал:
— Знаете ли колко съм обичал това, че съм жив — винаги?
Тя го зяпнала удивено, а той си тръгнал, стискайки цветята в ръката си — широкоплещеста, изправена фигура, в сериозен, скъп костюм на бизнесмен, отдалечаваща се към подредените стени на сградите с офиси, по чиито стъкла блестяло пролетното слънце.
— Мидас Мълиган беше порочно копеле с доларов знак, врязан в сърцето — каза Лий Хънзейкър сред острите изпарения на яхнията. — Цялото ми бъдеще зависеше от някакъв си мизерен половин милион долара, който за него беше дребни пари, но когато кандидатствах за заем, той ме отряза направо, с глупавото оправдание, че не мога да му дам обезпечение. Откъде да събера това обезпечение, когато никой никога не ми е давал шанса за нещо голямо? Защо даваше пари на другите, а не на мен? Това си беше чиста дискриминация. Изобщо не го интересуваха моите чувства — каза, че миналите ми провали ме дисквалифицират да притежавам дори и сергия със зеленчуци, а какво оставало за фабрика за двигатели. Какви провали? Какво да направя, когато един куп неграмотни бакали отказаха да ми сътрудничат за хартиените опаковки. С какво право той съди способностите ми? Защо плановете ми за собственото ми бъдеще трябва да зависят от произволното мнение на един себичен монополист? Нямаше да търпя това. Нямаше да оставя нещата просто така. Предявих иск срещу него.
— Какво сте направили?
— О, да — гордо каза той, — предявих иск. Сигурен съм, че изглежда странно във вашите тесногръди източни щати, но щатът Илинойс имаше много хуманен, прогресивен закон, по който можех да го съдя. Трябва да кажа, че това беше първото подобно дело, но имах много умен, либерален адвокат, който намери начин да спечелим. Имаше закон за икономическото извънредно положение, който казваше, че на хората се забранява да дискриминират по каквато и да е причина всеки човек за всяко едно начинание, засягащо неговото препитание. Използваха го, за да защитават сезонните работници и другите такива, но той беше приложим и в случая с мен и моите партньори, нали? Така че отидохме в съда и свидетелствахме за лошите провали, които са ни се случвали преди, а аз цитирах Мълиган, че не мога да притежавам дори сергия за зеленчуци, и доказахме, че всички членове на корпорацията „Обединени услуги“ нямат престиж, нямат кредит, нямат начин да се издържат, и следователно покупката на фабриката за двигатели е единственият ни шанс за препитание, и следователно Мидас Мълиган няма право да ни дискриминира, и следователно имаме право да искаме заем от него съгласно закона. О, делото беше съвършено, но човекът, който председателстваше съда, беше съдията Нарангансет, един от тези старомодни монаси от съдилищата, които мислят като математици и никога не усещат човешката страна. Той просто си седеше там по време на делото като мраморна статуя, като ония мраморни статуи с превръзката на очите. В края той инструктира журито да произнесе присъда в полза на Мидас Мълиган и каза някои много груби неща за мен и моите партньори. Но ние обжалвахме пред по-висока инстанция и там обърнаха присъдата и заповядаха на Мълиган да ни даде заем при нашите условия. Той имаше три месеца за изпълнение, но преди да изтекат, стана нещо, което никой не можеше да си представи — той се изпари във въздуха, и той, и банката. От банката не беше останала и една излишна стотинка, от която да вземем законно полагащото ни се. Пръснахме доста пари по детективи, опитвайки се да го открием, то кой ли не се опита, но се отказахме.