Не, мислеше си Дагни, освен че ми се повдига, този случай не е много по-лош от всички други неща, които Мидас Мълиган е понесъл през годините. Беше понасял много загуби под ударите на подобни справедливи закони, под ударите на правила и наредби, които му бяха стрували много по-големи суми пари — беше ги понасял и беше се борил и работил по-усилено — едва ли този случай го е сломил.
— Какво стана със съдията Нарангансет? — неволно попита тя и се зачуди каква подсъзнателна връзка я е накарала да го направи. Знаеше малко за съдията Нарангансет, но беше чувала и запомнила името му, защото това беше име, което принадлежеше изключително и само на Северна Америка. Изведнъж осъзна, че не е чувала нищо за него от пет години.
— О, той се пенсионира — каза Лий Хънзейкър.
— Нима? — въпросът беше почти изпъшкан.
— Аха.
— Кога?
— Ами около шест месеца след това.
— Какво прави, откак се е пенсионирал?
— Не мисля, че някой е чувал нещо за него оттогава.
Той се чудеше защо тя изглежда изплашена. Част от ужаса, който тя усещаше, се състоеше в това, че и тя не може да назове причината.
— Моля ви, кажете ми за фабриката за двигатели — с усилие каза тя.
— Ами Юджийн Лоусън от Националната обществена банка в Медисън най-накрая ни даде заем, за да купим фабриката, но той беше евтин, мърляв тип, нямаше достатъчно пари, за да ни помогне да се справим, не можа да ни помогне, когато банкрутирахме. Не беше наша вината. Всичко беше срещу нас от самото начало. Как можем да управляваме фабрика, когато нямаме железопътна линия? Нямахме ли право на железопътна линия? Опитах се да ги накарам да отворят разклонението, но тия проклетници от „Тагарт Транс“… — той спря. — Ей, случайно да сте от ония Тагарт?
— Аз съм оперативният вицепрезидент на „Тагарт трансконтинентал“.
За миг той я изгледа с празен ступор — тя видя борбата на страха, раболепието и омразата в премрежените му очи. Резултатът беше внезапно ръмжане:
— Не ми трябва никоя важна клечка! Не си мислете, че ме е страх от вас! Не очаквайте да моля за работа. Не искам услуги от никого. Обзалагам се, че не сте свикнала хората да ви говорят така, нали?
— Господин Хънзейкър, ще съм ви много благодарна, ако ми дадете информацията, от която имам нужда за фабриката.
— Малко е късно да се интересувате. Какво става? Съвестта ли ви мъчи? Вие оставихте Джед Старн да стане червив с пари от тази фабрика, но не ни дадохте възможност. А беше същата фабрика. Правехме всичко, което и той. Започнахме да произвеждаме същия двигател, който му беше изкарвал най-много пари години наред. А после някакво парвеню, за което никой не беше чувал, отвори боклучава фабрика в Колорадо под името „Нилсън Мотърс“ и изкара нов двигател от същия клас като модела на Старнс, но на половин цена! Не можехме да направим нищо, нали? За Джед Старнс всичко беше наред, нямаше разрушителни конкуренти, които да му се нахвърлят по негово време, но какво щяхме да правим ние? Как щяхме да се борим с този Нилсън, след като никой не ни даде двигател, който да се съревновава с неговия?