— Поехте ли и изследователската лаборатория на Старнс?
— Да, да, там беше. Всичко беше там.
— И персоналът ли?
— О, някои от тях. Много си бяха тръгнали, докато фабриката беше затворена.
— А изследователският екип?
— Те си бяха тръгнали.
— Наехте ли собствени учени?
— Да, да, няколко, но нека ви кажа, нямах много пари за харчене за такива неща като лаборатории, при условие че никога нямах достатъчно пари, които да ми позволят да дишам. Дори не можех да плащам сметките за абсолютно жизненоважни модернизации и ремонти, които трябваше да направя — фабриката беше отчайващо старомодна от гледна точка на човешката ефикасност. Офисите на изпълнителните директори имаха голи гипсови стени и мънички тоалетни. Всеки съвременен психолог ще ви каже, че никой не може да даде най-доброто от себе си в такива депресиращи условия. Трябваше да направя по-светла цветова схема в моя кабинет и прилична модерна баня с душ-кабина. Нещо повече, похарчих доста пари за ново кафене, игрална зала и зала за почивка за работниците. Трябваше да сме морални, нали? Всеки просветен човек знае, че човекът е създаден от материалните фактори на средата си и че умът му се оформя от средствата му за производство. Но хората не чакат законите на икономическия детерминизъм да ни въздействат. Никога не бяхме притежавали фабрика за двигатели преди. Трябваше да оставим бита да определи съзнанието ни, нали? А никой не ни даде време.
— Можете ли да ми кажете нещо за работата на изследователския екип?
— О, имахме група обещаващи млади хора, всички бяха обезпечени с дипломи от най-добрите университети. Но за мен нямаше полза. Не знаех какво правеха. Мисля, че само се мотаха наоколо, колкото да вземат заплата.
— Кой отговаряше за лабораторията?
— По дяволите, как мога да си спомня сега?
— Помните ли някое име от изследователския екип?
— Да не мислите, че съм срещал лично всеки наемник?
— Някой от тях да ви е споменавал за някакви експерименти с… напълно нов тип двигател?
— Какъв двигател? Нека ви кажа, че директор с моето положение не виси в лабораториите. Прекарвах повечето си време в Ню Йорк и Чикаго, опитвайки се да събера пари, за да продължим да работим.
— Кой беше управител на фабриката?
— Един много способен тип на име Рой Кънингам. Умря миналата година в катастрофа. Карал пиян, разправяха.
— Можете ли да ми дадете имената и адресите на някои от вашите съдружници? Да си спомняте за някого?
— Не знам какво е станало с тях. Не бях в настроение да следя това.
— Да сте запазили някои от архивите на фабриката?
— Със сигурност.
Тя се изправи нетърпеливо.
— Ще ми позволите ли да ги видя?
— Ама разбира се!
Той изглеждаше готов да се подчини, стана веднага и бързо излезе от стаята. Онова, което сложи пред нея, когато се върна, беше дебел албум с изрезки от вестници: това бяха всичките му интервюта и изявления за пресата.
— И аз съм бил голям индустриалец — гордо каза той. — Бях национална фигура, както можете да видите. Животът ми ще се превъплъти в книга с дълбоко, общочовешко значение. Щях да съм я написал отдавна, ако имах необходимите средства за производство — той тропна ядосано върху пишещата си машина. — Не мога да работя с това проклето нещо. Пропуска интервалите. Как мога да се вдъхновя и да напиша бестселър с пишеща машина, която пропуска интервалите?
— Благодаря ви, господин Хънзейкър — каза тя. — Мисля, че това е всичко, което можете да ми кажете.
Тя се изправи.
— Случайно да знаете какво е станало с наследниците на Старнс?
— О, търсеха си скривалища, след като съсипаха фабриката. Бяха трима, двама сина и една дъщеря. Последно чух, че се крият в Дюрънс, Луизиана.
Последното, което видя от Лий Хънзейкър, когато се обръщаше да си върви, беше внезапният му скок към котлона — той грабна капака на тенджерата и го изпусна на пода, с опарени пръсти и куп ругатни: яхнията беше прегоряла.