— Не мога да отговоря на такива въпроси, момичето ми. Изследователската лаборатория? Инженерите? Защо трябва да помня нещо за тях? Баща ми се занимаваше с такива неща, не аз. Баща ми беше зъл човек, който се интересуваше единствено от бизнес. Нямаше време за любов, само за пари. Братята ми и аз живеехме в различен свят. Нашата цел не беше да произвеждаме джаджи, а да вършим добро. Докарахме във фабриката велик нов план. Това беше преди единайсет години. Бяхме победени от алчността, от себичността и долната, животинска природа на човека. Това беше вечният конфликт между духа и материята, между душата и тялото. Те не искаха да се откажат от телата си, а това беше единственото, което искахме от тях. Не си спомням никого от тези хора. Не ме интересува да си ги спомням… Инженерите? Мисля, че тъкмо те започнаха хемофилията… Да, точно това казах — хемофилията… бавното изтичане… загубата на кръв, която не може да бъде спряна. Те избягаха първи. Изоставиха ни, един след друг… Нашият план ли? Приложихме на практика благородния исторически принцип: от всекиго — според способностите, всекиму — според нуждите. Всеки във фабриката, от чистачката до президента, получаваше една и съща заплата — строго необходимия минимум. Два пъти годишно се събирахме на масови срещи, където всеки присъстващ представяше исканията си за онова, което смята за свои нужди. Гласувахме за всяко искане и волята на мнозинството определяше нуждата и способността на всеки един. Доходът на фабриката се разпределяше в съгласие с това. Възнагражденията бяха основани на нуждата, а наказанията — на способностите. Тези, чиито нужди бяха признати за най-големи, получаваха най-много. Тези, които не бяха произвели толкова, колкото бяхме гласували, че могат, биваха глобявани и трябваше да плащат, работейки допълнително без заплащане. Това беше нашият план. Беше основан на принципа на себеотрицанието. Изискваше от хората да бъдат мотивирани не от личната печалба, а от любовта към братята си.
Дагни чу един студен, неумолим глас да говори някъде в нея: запомни го, запомни го добре, не се случва често човек да види чистото зло, виж го, запомни го, и някой ден ще намериш думите, с които да назовеш същността му… Тя чуваше това сред крясъците на други гласове, които викаха с безпомощна ярост: това не е нищо, чувала съм го преди, чувам го навсякъде, това са същите стари глупости, защо не мога да го понеса? Не мога да го понеса! Не мога да го понеса!
— Какво ви става, момичето ми? Защо подскочихте така? Защо треперите? Какво? Говорете по-високо, не ви чувам… Как проработи планът ли? Не ми се обсъжда. Нещата станаха много грозни и ставаха все по-зле всяка година. Това ми струваше вярата в човешката природа. За четири години планът, създаден не от студената пресметливост на разума, а от чистата любов на сърцето, беше унищожен от гадната паплач на полицаи, адвокати и процедури по фалит. Но аз видях грешката си и няма да я повторя повече, свърших със света на машините, производителите и парите, със света, поробен от материята. Уча се на еманципация на духа, както е било разкрито от великите тайни на Индия, на откъсване от връзките на плътта, на победа над физическата природа, на триумф на духа над материята.
През ослепителната бяла светлина на беса Дагни виждаше дълга ивица бетон, която е била път, с плевели, поникнали през цепнатините, и фигурата на човек, изгърбена от ръчен плуг.
— Но, момичето ми, казах ви, че не си спомням… Не знам имената им, не знам никакви имена, не знам какви рискови операции е предприемал баща ми в тази лаборатория! Не ме ли чувате? Не съм свикнала да ме разпитват така и… Спрете да го повтаряте! Не знаете ли други думи, освен „инженер“? Изобщо ли не ме чувате? Какво ви става? Не харесвам лицето ви, вие сте… Оставете ме на мира. Не знам коя сте. Никога не съм ви направила нищо лошо, аз съм стара жена, не ме гледайте така, аз… Назад! Не се приближавайте, или ще викам за помощ! Ще… О, да, да, този го познавам! Главният инженер. Да. Той оглавяваше лабораторията. Да. Уилям Хейстингс. Така се казваше — Уилям Хейстингс. Спомних си. Избяга в Брандън, Уайоминг. Напусна в деня, след като въведохме плана. Той беше вторият, който напусна… Не, не, не си спомням кой беше първият. Не беше някой важен.