Жената, която отвори вратата, имаше побеляла коса и уравновесеният, изискан вид на придворна. На Дагни й отне няколко секунди, докато разбере, че беше облечена с проста памучна домашна рокля.
— Мога ли да видя господин Уилям Хейстингс? — попита Дагни.
Жената я погледна за миг — беше странен поглед, изпитателен и сериозен.
— Може ли да попитам за името ви?
— Аз съм Дагни Тагарт, от „Тагарт трансконтинентал“.
— О, моля, влезте, госпожице Тагарт. Аз съм госпожа Хейстингс.
Премереният сериозен тон бележеше всяка сричка в гласа й, като предупреждение. Маниерите й бяха възпитани, но тя не се усмихваше.
Това беше скромен дом в покрайнините на индустриален град. Голи клони прорязваха ясното, студено синьо на небето, на върха на възвишението, което водеше към къщата. Стените на всекидневната бяха сребристо сиви, слънчевата светлина падаше върху кристалната стойка на лампа с бял абажур, зад отворената врата кухненският кът за закуска беше покрит с бяла хартия на червени точки.
— По работа ли се запознахте със съпруга ми, госпожице Тагарт?
— Не. Никога не съм срещала господин Хейстингс. Но бих желала да говоря с него по бизнес въпрос от изключителна важност.
— Съпругът ми почина преди пет години, госпожице Тагарт.
Дагни затвори очи, тъпият, болезнен шок съдържаше заключението, което вече нямаше нужда да изрича: значи това е бил човекът, когото е търсила, и Риърдън е бил прав, ето защо двигателят е бил изоставен в купчина боклук.
— Съжалявам — каза тя както на госпожа Хейстингс, така и на себе си.
Намекът за усмивка на лицето на госпожа Хейстингс съдържаше тъга, но по лицето не беше белязано от трагедия, само сериозен, непоколебим поглед, приемане и спокойна ведрост.
— Госпожо Хейстингс, мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Разбира се. Моля ви, седнете.
— Имахте ли представа от научната работа на съпруга си?
— Съвсем малка. Почти никаква, всъщност. Той никога не я обсъждаше у дома.
— Известно време е бил главен инженер на фабриката за двигатели „Двайсети век“?
— Да, беше техен служител осемнайсет години.
— Исках да питам господин Хейстингс за работата му там и за причината, поради която я е напуснал. Ако можете да ми кажете, бих желала да знам какво е станало в тази фабрика.
Тъжната и насмешлива усмивка завладя изцяло лицето на госпожа Хейстингс.
— И аз самата бих желала да знам — каза тя. — Но се боя, че вече никога няма да науча. Знам защо напусна фабриката. Беше заради безумната схема, която наследниците на Старнс наложиха там. Не можеше да работи при такива условия или за такива хора. Но имаше и нещо друго. Винаги съм усещала, че в „Двайсети век“ е станало нещо, което той не искаше да ми каже.
— Изключително важно е да знам всяко нещо, което можете да ми кажете.
— Не мога да ви кажа нищо. Опитах се да отгатна и се отказах. Не мога да го разбера или да го обясня. Но знам, че нещо е станало. Когато съпругът ми напусна „Двайсети век“, дойдохме тук и той започна работа като началник на инженерния отдел на „Акме Мотърс“. По онова време това беше разрастващ се, успешен концерн. Дадоха на мъжа ми работа, която харесваше. Той не беше човек, склонен към вътрешни конфликти, винаги е бил сигурен в действията си и беше в мир със себе си. Но в продължение на цяла година, след като напуснахме Уисконсин, той действаше така, сякаш се измъчва от нещо, сякаш се бори с личен проблем, който не може да разреши. В края на тази година той дойде при мен една сутрин и ми каза, че е напуснал „Акме Мотърс“, че се пенсионира и няма да работи никъде другаде. Обичаше работата си — тя беше целият му живот. И все пак изглеждаше спокоен, самоуверен и щастлив, за първи път, откакто бяхме дошли тук. Помоли ме да не го разпитвам за причините за решението му. Не го питах и не възразих. Имахме тази къща, имахме спестявания — достатъчно, за да продължим да живеем скромно до края на дните си. Така и не научих причината. Продължихме да живеем тук, спокойно и много щастливо. Той изглежда чувстваше дълбоко удовлетворение. Имаше някаква особена ведрост на духа, която никога не бях виждала у него преди. Нямаше нищо странно в поведението му, само дето понякога, много рядко, отиваше някъде, без да ми казва къде или с кого се среща. През последните две години от живота си той заминаваше за по един месец, всяко лято, не ми каза къде. Иначе живееше така, както винаги го е правил. Учеше много и прекарваше времето си в собствени инженерни проучвания, работеше в мазето на къщата. Не знам какво е направил с бележките и с експерименталните си модели. Не открих и следа от тях в мазето след смъртта му. Почина преди пет години, от сърдечно заболяване, от което страдаше от известно време.