Закусвалнята беше на върха на дълго, стръмно нанагорнище. Стъклените й стени покриваха с лъскаво наметало гледката към скалите и боровете, които се спускаха по неравните издатини на склона към залеза. Долу беше тъмно, но в закусвалнята оставаше равномерна, слаба светлина, като в малка локва, останала след оттеглящия се отлив.
Дагни седна в единия край на тезгяха, за да изяде един хамбургер.
Това беше най-вкусната храна, която беше опитвала, продукт, съставен от прости съставки и необикновено умение. Двама работници довършваха вечерята си, тя ги чакаше да си тръгнат.
Изучаваше човека зад тезгяха. Беше слаб и висок, имаше изискано излъчване, което би изглеждало по-уместно в някой древен замък или в кабинетите на банка, но чудната му особеност беше, че изискаността му изглеждаше на място тук, зад тезгяха на закусвалнята. Той носеше бялата си готварска престилка сякаш беше костюм от три части. Имаше изкусна компетентност в начина му на работа — движенията му бяха леки, интелигентно пестеливи. Имаше сухо лице и сива коса, която беше в тон със студеното синьо на очите му; някъде зад вежливата му суровост имаше нотка на хумор — толкова слаба, че изчезваше веднага, щом някой се опиташе да я различи.
Двамата работници свършиха, платиха и заминаха. Всеки остави по десетаче за бакшиш. Тя гледаше мъжа, докато той прибра чиниите им, сложи монетите в бялата си престилка и избърса тезгяха, работейки с ловка прецизност. После се обърна и я погледна. Беше безучастен поглед, не беше предназначен да предизвика разговор, но тя беше сигурна, че отдавна е забелязал нюйоркския й костюм, обувките й с високи токчета, видът й на жена, която не губи времето си — студените му, наблюдателни очи изглежда й казваха, че знае, че не тук й е мястото и че очаква да разкрие целта й.
— Как е бизнесът? — попита тя.
— Доста зле. Следващата седмица ще затворят леярната на Ленъкс, така че скоро и аз ще трябва да затварям и да се местя — гласът му беше ясен, безучастно сърдечен.
— Накъде?
— Не съм решил още.
— Какво планирате?
— Не знам. Мисля да отворя гараж, ако успея да намеря добро местенце в някой град.
— О, не! Твърде добър сте в работата си, за да я сменяте. Не бива да бъдете нищо друго, освен готвач.
Странна, изтънчена усмивка пропълзя по устните му.
— Нима? — галантно запита той.
— Не! Какво ще кажете за работа в Ню Йорк?
Той я погледна учудено.
— Говоря сериозно. Мога да ви дам работа в голяма железопътна компания, да отговаряте за вагон-ресторантите.
— Може ли да запитам защо бихте искали да го направете?
Тя вдигна хамбургера си със салфетката му.
— Ето, една от причините.
— Благодаря. Какви са другите?
— Не мисля, че сте живял в голям град, иначе щяхте да знаете колко ужасно трудно е да се намери компетентен човек за каквато и да е работа.
— Знам нещичко за това.
— Е? Какво ще кажете? Искате ли работа в Ню Йорк за десет хиляди долара на година?
— Не.
Тя беше въодушевена от радостта да може да открива и възнаграждава качеството. Погледна го мълчаливо, шокирана.
— Не мисля, че ме разбрахте — каза тя.
— Напротив.
— И отхвърляте подобна възможност?
— Да.
— Но защо?
— Това е нещо лично.
— Защо трябва да работите така, когато можете да имате по-добра работа?
— Не си търся по-добра работа.
— И не искате шанс да се издигнете и да печелите пари?
— Не. Защо настоявате?
— Защото мразя да гледам как се похабяват способности!
Той каза бавно, натъртено:
— И аз.
Нещо в начина, по който го каза, я накара да почувства някаква дълбока емоция, която ги свързваше и съществуваше и у двамата — това нещо разруши възпитанието, което винаги й беше забранявало да извика за помощ:
— Гади ми се от тях!
Гласът й я стресна — беше като неволен вик.
— Изпитвам страшна жажда да видя някой, който може да прави онова, което прави!
Тя прекара опакото на ръката си през очите си, опитвайки се да възпре потока от отчаяние, който не си беше позволявала да признае — тя не знаеше степента му, нито колко от способността й да продължава да търси й беше останала.