— Съжалявам — тихо каза той. Звучеше не като извинение, а като израз на състрадание. Тя го погледна. Той се усмихваше и тя осъзнаваше, че целта на усмивката е да прекъсне връзката, която и той беше усетил: в нея се долавяше следа от вежлива насмешка. Той каза:
— Не вярвам, че сте дошла чак от Ню Йорк, само за да търсите готвачи за влакове в Скалистите планини.
— Не. Дойдох за нещо друго.
Тя се наведе напред, с ръце, здраво опрени о тезгяха, спокойна и овладяна, усетила опасен противник.
— Случайно да сте познавали, преди десетина години, един млад инженер, който е работил в компанията за двигатели „Двайсети век“?
Броеше секундите на паузата, не можеше да определи начина, по който той я гледа, освен това, че в него се четеше някакво особено внимание.
— Да, познавах го — отговори той.
— Можете ли да ми дадете името и адреса му?
— За какво?
— Жизненоважно е да го намеря.
— Този човек? С какво е толкова важен?
— Той е най-важният човек в света.
— Наистина ли? Защо?
— Знаехте ли нещо за работата му?
— Да.
— Знаете ли, че е открил идея от огромно значение?
Той изчака за миг.
— Мога ли да попитам коя сте вие?
— Дагни Тагарт. Аз съм вице…
— Да, госпожице Тагарт. Знам коя сте.
Каза го с хладно уважение. Но изглеждаше така, сякаш е открил отговора на някакъв специален въпрос в ума си и вече не беше учуден.
— Значи знаете, че интересът ми не е случаен — каза тя. — В състояние съм да му дам шанса, от който има нужда, и съм готова да му платя, каквото поиска.
— Може ли да попитам какво събуди интереса ви към него?
— Неговият двигател.
— Откъде разбрахте за двигателя?
— Намерих потрошени останки от него в руините на фабриката „Двайсети век“. Недостатъчно, за да се възстанови или за да науча как е работел. Но достатъчно, за да знам, че е работел и че това е изобретение, което може да спаси железницата ми, страната и икономиката на целия свят. Не ме питайте през какво съм минала, опитвайки се да издиря този двигател и да намеря изобретателя му. Това не е важно, дори животът и работата ми не са важни за мен в момента, нищо няма значение, освен това, че трябва да го намеря. Не питайте как е станало така, че дойдох при вас. Вие сте краят на дирята. Кажете ми името му.
Той беше слушал неподвижно, гледайки право в нея, а вниманието в очите му изглежда попиваше всяка дума и я подреждаше внимателно, без да й дава никакъв ключ към намеренията си. Дълго остана неподвижен. После каза:
— Откажете се, госпожице Тагарт. Няма да го намерите.
— Как се казва?
— Не мога да ви кажа нищо за него.
— Жив ли е още?
— Не мога да ви кажа нищо.
— Как се казвате?
— Хю Акстън.
В празните секунди, през които се опитваше да си върне разсъдъка, тя непрекъснато си повтаряше: изпадаш в истерия… не ставай смешна… просто съвпадение на имена… — въпреки че знаеше, със сигурност, с вцепенен и необясним ужас, че това е същият Хю Акстън.
— Хю Акстън? — изрече със запъване тя. — Философът? Последният от защитниците на разума?
— Ами да — весело отговори той. — Или първият, след тяхното завръщане.
Той не изглеждаше изненадан от нейния шок, но изглежда му се струваше ненужен. Отношението му беше просто, почти приятелско, сякаш не изпитваше нужда да крие самоличността си, нито пък недоволство, че е била разкрита.
— Не мислех, че млад човек ще разпознае името ми или ще му придаде важност в наши дни — каза той.
— Но… какво правите тук? — тя махна с ръка към стаята. — Това няма смисъл!
— Сигурна ли сте?
— Какво е това? Номер? Експеримент? Тайна мисия? Да не би да проучвате нещо със специална цел?
— Не, госпожице Тагарт. Работя, за да живея.
Думите и гласът му изразяваха искрената простота на истината.
— Доктор Акстън, аз… немислимо е, направо е… Вие… вие сте философ… най-големият жив философ… безсмъртно име… Защо правите това?
— Защото съм философ, госпожице Тагарт.
Тя знаеше със сигурност, макар да чувстваше, че способността й да бъде сигурна и да разбира я е напуснала, че няма да получи помощ от него, че въпросите са безполезни, че няма да й даде обяснение нито за съдбата на изобретателя, нито за собствената си.